Ереван – съвременни ценности на древна земя II

«Богородица с младенеца». Ечмиадзинското евангелие. 989 г. Сбирка Матенадаран.

Фотог.: Институт за древни ръкописи

Любителите на древността си струва да посетят и Матенадаран – Института за древни ръкописи на името на Месроп Маштоц, създал през 405 г. арменската писменост. Над булеварда, носещ неговото име, се възвисява строго здание от сив базалт, където се съхраняват над 20 хиляди древни ръкописа, много от тях – богато илюстрирани.От оперния и балетния театър, намиращ се в най-оживеното място на града, в обкръжението на уютни градинки и кафенета, за няколко минути може да се стигне до архитектурния комплекс „Каскада“, монументално съоръжение от пет тераси с водопади и фонтани, водещи към панорамна площадка, откъдето се откриват гледки към града и към двуглавия връх Арарат.  

„Каскадата“ – част от архитектурния шедьовър, украсен със скулптури и релефи. Източник https://armenia.travel/ru/the-cascade#gallery_images-6

„Каскадата“, замислена още от арх. Таманян, започва да се строи през 1970-те години, след това строителството спира заради недостига на средства и продължава през 2002 г. с парите на американския бизнесмен и колекционер Джерард Кафесчян, открил вътре в „Каскадата“, през 2009 г., Центъра за съвременно изкуство. Терасите и градинката пред „Каскадата“ са украсени от работи на звездни скулптори на съвременността, също от колекцията на Кафесчян – Фернандо Ботеро, Жоана Вашконселуш, Жауме Пленс, Бари Фленаган, Лин Чедуик. Тук се намира и Музеят на руското изкуство от края на XIX — началото на ХХ век, на московския професор Арам Абрамян (1898–1990), чиято колекция той завещава на Ереван. Това са над 350 произведения на живописта и графиката – от известни групи като „Света на изкуството“ (Мир искусства) и „Синята роза“ (Синяя роза) до „Маковец“ и ОСТ. За високото ниво на сбирката говори и това, че встъпителната статия към първата публикация на музея е написана от известния руски изкуствовед Димитри Сарабянов, най-големият експерт в дадения период.

Домът-музей на художника Мартирос Сариян

Мартирос Сариян. «Слънчев пейзаж». 1923.

Фотог.: Дом-музей на Мартирос Сариян

Музеят е открит още докато големият художник е жив – в двуетажната къща по проект на А. Таманян, в която Сариян живее и работи от 1932 до 1972 г. Още за откриването на музея, през 1967 г., към него е пристроена галерия. В сбирката има над 300 произведения на живописта, графиката, рисунката. Основно това са работи, намирали се в дома и ателието, както и дарения на колекционери.


Музеят на Александър Таманян

Паметникът на Александър Таманян.

Фотог.: Wikimedia Commons

В музея могат да се видят макети, чертежи и фотографии на всичко, проектирано от Александър Таманян, освен това, и неговите обекти в Санкт-Петербург и Москва, създадени до преместването му в Армения. Могат да се установят интересни факти от биографията на големия архитект – например, че неговата съпруга Камила Едуардс, за която той се жени през 1908 г. в реконструираната от него самия Арменска църква на Невския булевард в Санкт-Петербург, е близка роднина на известния руски художник-модернист Александър Бенуа.


Домът-музей на филмовия режисьор Сергей Параджанов

Дом-музей на Сергей Параджанов.

Фотог.: Wikimedia Commons

Тбилисецът-кореняк Сергей Параджанов никога не е живял в Армения, но завещава цялото си наследство на Ереван, където през 1991 г. се открива неговият музей. Във възстановените интериори на неговия дом има над 250 експоната – не по-малко знаменити от филмите на Параджанов – колажи, асамблажи, кукли, рисунки, предмети от бита, над които той също „вещерства“, разрисувайки или преработвайки ги.  


Музеят Еребуни

Музеят Еребуни.

Фотог.: Wikimedia Commons

Открит е на територията на древната урартска крепост Еребуни в юго-източната част на града през 1968 г., за 2750-годишнина от основаването на Ереван. Тук има над 1,5 хиляди експоната от разкопките – клинопис, доспехи, оръжие, предмети на материалната култура и украшения. След посещението на музея можете да се разходите по древния Еребуни – съхранили са се части от крепостните стени и на места е реконструиран царският дворец.

Източник – https://www.theartnewspaper.ru/posts/20221111-shjc/

Превод – И. Димитрова

Ереван – съвременни ценности на древна земя

Архитектурният комплекс «Каскад» със скулптурния парк

Фотог.: Cafesjian Center for the Arts

В Армения обикновено отиват, за да посетят древните архитектурни забележителности, а между другото, в нейната столица има над десет много интересни музея

КАРА МИСКАРЯН

11.11.2022 г.

Езически светилища и гробници, урартски крепости, древни християнски храмове и манастири – в Армения има над 4 000 регистрирани само до днес културно-исторически паметници. За Ереван на туристите обикновено им остава малко време, а между другото, има какво да се види. Например, музеи – те тук са над десет. Всички те се намират в центъра на Ереван, с изключение на Музея Еребуни, разположен в юго-източния край на града, където са се провеждали разкопките на древната урартска столица. Урарту е известно и под имената Царство Арарат или Царство Ван  – историческо царство от желязната епоха с център езерото Ван и Арменското плато. Царството се появява през ІХ век пр.н.е. и е завладяно от Мидия в началото на VI век пр.н.е. /източник – интернет, бел.прев./.

Трябва да започнете с площада на Републиката с петте, заобиколили го в полукръг монументални здания в класически стил с национални елементи. Той е построен по проект на архитекта Александър Таманян /1878-1936/, възпитаник на Петербургската художествена академия, след това неин академик и вице-президент, дошъл през 1923 г. в своята историческа родина да строи столицата на съветска Армения. След година Таманян има готов генерален план с пръскащи се от композиционния център – площада на Републиката – лъчи-булеварди. Този план остава ориентир и за по-нататъшното строителство в града.

Музея за история на Армения и Националната картинна галерия.

Фотог.: Alamy/TASS

В една от сградите на площада се разполагат Музеят за история на Армения и Националната картинна галерия. Историческият музей заема приземния и още два етажа на музейния комплекс. Сбирката впечатлява – 400 хиляди артефакта – от доисторическите времена до днес; 5 000 от тях са изложени в четири раздела – археология, нумизматика, етнография и архивни документи. Основата на колекцията съставят дореволюционните сбирки, по-късно тя се попълва от археологическите разкопки на територията на Армения и дарения. Освен свидетелства за арменската история, тук са събрани и древни артефакти – от Египет, Хетското царство, Асирия, Иран, Рим и Византия. Те също са били открити в хода на разкопките и свидетелстват за интензивните връзки на Армения с тези държави.

Сбирката на картинната галерия също е създадена през 1921 г. Четири години, след като неин директор става поканеният от Петербург Рубен Дрампян /1891-1991/, оглавяващ към този момент хранилищата на Руския музей /Петербург/, тя вече възлиза на 400 произведения на арменски, руски и западноевропейски художници, основно предадени от Лазаревския институт за източни езици в Москва. Година след това галерията е открита за посетители, а нейната колекция продължава да се попълва. Работите са откупувани от изложби, ателиета, подарявани са от художници, сред които известни имена като Александър Бенуа, Евгени Лансере, Ана Остроумова-Лебедева, Кузма Петров-Водкин, и колекционери-съотечественици от цял свят. Днес сбирката на галерията е разпределена в три раздела – арменско изкуство, западноевропейско и руско.

Мартирос Сариян. Завесата на Държавния драматичен театър на Армения. 1923.

Фотог.: Дом-музей на Мартирос Сариян

В европейския раздел са показани италианската, холандската и фламандската школи. Най-добре и най-пълно са показани французите – Жан Оноре Фрагонар, Жан-Батист Грьоз, Юбер Робер, Елизабет Виже-Льобрен, главата на барбизонците Теодор Русо и неговият колега Диас де ла Пеня. Има даже един Гюстав Курбе с ранния „Портрет на момиче“.  Но истинската изненада за посетителите е в руския раздел, чиято сбирка /повече от 20 000 единици/ би могла да бъде гордост за всеки голям музей. Тук са всички главни имена – от Фьодор Рокотов до Карл Брюлов /руски художници от ХVIII и ХIХ в. – бел.пр./, от Илия Репин до Валентин Серов, от Михаил Врубел до Кузма Петров-Водкин. Два Шагала са купени от изложбите през 1920-те години лично от Дрампян. Тук има ранна импресионистична и две работи от примитивистичния период на Наталия Гончарова, както и абстрактна композиция на Кандински от 1911 г., а групата „Вале каро“ /“Бубновый валет“/ е  в  пълен състав. Има особено много ранни работи, например от 1910 г., на Роберт Фалк /един от големите руски модернисти – бел.прев./. През 1956 г., в Ереван, е показана неговата първа самостоятелна изложба, с която музеят придобива над 10 негови работи, а съпругата на художника дарява още три. В тази връзка трябва да се отбележи, че даже по време на борбата с т.нар. формализъмв изкуството /която се води и в България –бел.прев./ от експозицията не е свалена нито една работа.

И. Айвазовски – „Черно море през нощта“, 1879 г., източник – https://bg.wikipedia.org

Арменският раздел на картинната галерия също трябва да бъде видян, и не само защото тук има много от Иван Айвазовски /който е арменец по произход/, но и за да се проследи развитието на националната художествена школа от Средновековието до XIX – началото на ХХ век, когато арменските художници и скулптори получават професионално образоване в Москва, Петербург, Париж и Мюнхен, за да смесят местните традиции с европейските течения. Сега музеят е затворен за ремонт, но в 12-те филиала в Ереван и по страната се провеждат временни изложби и върви работа.  

Следва продължение …

Източник https://www.theartnewspaper.ru/posts/20221111-shjc/

Превод – И. Димитрова

В Аляска активно възраждат изкуството на коренните народи

В столицата на най-северния американски щат, град Джуно, се въплъщават амбициите на една ярка, но позабравена национална култура. На чело на движението са активисти и художници от народите хайда, тлинкити и цимшиани

БРЕНДЪН СЕЙНСБЪРИ

03.11.2022

Населението на градчето Джуно, столицата на Аляска, е едва една десета от числеността на жителите на Анкоридж, най-големия град на щата. Освен това, Джуно е изцяло отрязан от основната пътна мрежа на Северна Америка. Сега обаче административният център на щата преживява истински художествен ренесанс и всичко благодарение на представителите на трите основни коренни народи – хайда, тлинкити и цимшиани.

По-голямата част от туристите стигат до Джуно на круизни лайнери – за тях това е само спирка преди пътешествията по ледниците и резерватите за мечки. А тук си струва да поостанеш, защото главната забележителност на Джуно, която чак сега започва да получава известност, е изкуството на коренното население на Аляска.

Въпреки че местните арт-практики са на възраст няколко хилядолетия, чак последните проекти, включвайки откриването на обновеното крило на Северозападното крайбрежие в Американския музей за естествена история в Ню-Йорк през май 2022 г., можаха да повишат разпознаваемостта на изкуството на този регион на САЩ.

„Мисионерите десетилетия наред са унищожавали местното изкуство, тъй като коренните народи се покланяли на идоли. Сега, след много години, племената стъпиха на трудния път на възраждането на своите художествени практики“ – казва представителят на коренните етноси Розита Уорл, президент на Института за наследство Sealaska (SHI) – некомерсиална организация, основана през 1980 г. за поддръжка на културите на хайда, тлинкитите и цимшианите.

Арт-ренесансът в Джуно започна да набира обороти през 2015 г., когато SHI откри щаб-квартира и галерия в центъра на града в дома на Уолтър Соболев, починалия през 2011 г. тлинкитски старейшина, учен и религиозен водач. Тази сграда, която сама по себе си е произведение на изкуството, и чието строителство възлезе на 20 млн. долара, напомня декоративен сандък от дърво, каквито коренните жители дълго време са използвали за съхраняване на храна и погребване. Автор на изписването на масивните външни панели на сградата е художникът от народността „хайда“ – Робърт Дейвидсън. Конструкцията над главния вход е дело на цимшианския художник Дейвид А. Боксли и неговия син Дейвид Р. Боксли.

Дейвид А. Боксли, Дейвид Р. Боксли. Фасадата на сданието на штаб-квартирата на SHI в Джуно.

Фотог.: Brendan Sainsbury/Sealaska Heritage Institute

През лятото в института Сийласка се откри арт-кампус – това е вторият етап от изпълнението на гръмката мисия по превръщането на Джуно в „световна столица на изкуството на Северозападното крайбрежие“. В парка има голяма открита площадка и павилион, които могат безплатно да се използват от начинаещи актьори и художници.  Кампусът е бил открит по време на биеналето на местното изкуство и култура в Джуно – фестивалът се завърна в града след четиригодишно прекъсване.

През 2021 г. институтът получи финансиране в размер на 2,9 млн. долара от фонда на Мелън за поставяне на първите десет тотемни стълбове от планираните 30. Те ще се появят в рамките на проекта Kooteeyaa Deiyí («Пътека на тотемните стълбове»).  Първите стълбове, чиято резба е дело на художници от трите споменати етноса, ще бъдат представени публично през 2023 г., като до тях ще има информационни табели с обяснения на символите и шарките. Те ще допълнят 3D-тотемния стълб на хайда Т.-Дж. Янг, който се появи пред дома на Соболев през юни. Арт-обектът е част от монументалната арт-инсталация „Лицата на Аляска“, като бронзовите маски на седемте основни коренни народи на щата е планирано да се поставят през идните две години.

30 тотемни стълба ще се появят в центъра на Джуно в рамките на проекта «Пътека на тотемните стълбове».

Фотог.: Stacy Unzicker/Sealaska Heritage Institute

Парите за изкуството на Аляска бяха получавани трудно през последните пет години. Като цяло те постъпват благодарение на проекти през Националния фонд за изкуство (NEA) – за тези години от него са получени почти 8 млн. долара, но също и от други източници. „Институтът Сийласка върши огромна работа – смята Джон Хаген, куратор на отдела за изкуство и инициативи на коренните народи в Музея на Анкоридж – Те имат ясна цел – да станат център на изкуството на коренните жители на Аляска в щата. Въпреки че започват да се присъединяват и други.“ От тях той отбелязва Културния и туристически център на Морис Томпсън във Феърбанкс, Музея на народа алутик в Кадяк и музея на Анкоридж – всички те също представят изкуството на коренните етноси на Аляска. „На тези места винаги е имало художници – казва Хаген – Сега се появи реална възможност да се покаже техният талант, да се развие местното изкуство и тясно свързаната с него култура на коренните народи.“

Статията се превежда с малки съкращения.

И. Димитрова – преводач

Източник – https://www.theartnewspaper.ru/posts/20221103-cwco/

Изкуството на Бразилия през ХХ век – бродещо, конкретно, подривно, традиционно

Ако първоначално бразилското съвременно изкуство се обединява около идеята за „бразилското“, то последвалите движения и десетилетия я отхвърлят – за да я върнат, разбрана поновому

Абдиас Насименто. Cafezal. Courtesy Black Art Museum Collection – IPEAFRO

ЕЛА БИТЕНКУР

25.10.2022

През 2022 г. Бразилия отбелязва 200-годишнината на своята независимост и 100-годишнината на знаковия фестивал „Седмица на съвременното изкуство“.

Въпреки че бразилските модернисти са следвали западните традиции /пътуват до Париж, където се сприятеляват с европейските авангардисти, изучават кубизма и посещават ателиетата на Бранкузи, Леже и др./, главните теоретици на бразилското изкуство – писателят и предприемач Освалд ди Андради и поетът и изкуствовед Мариу ди Андради /съвпадението във фамилиите е случайно/ – отстояват неговия особен път. В „Манифеста на антропофага“ /“Манифест на канибала“, 1928/ Освалд ди Андради се стреми да се откъсне от европоцентризма в изкуството на онова време, определяйки бразилската арт-сцена като „канибалска“ – смилаща европейските модели и след това противопоставяща се на тях. Увлечението на Освалд ди Андради по традициите на местната етническа група „тупи“ и афробразилската култура е пример за характерните за това направление противоречия – въплъщавайки „другостта“ за европейската публика, това изкуство абсолютно изключва сериозното изучаване на приноса на местните и тъмнокожите художници.

Този конфликт се отразява и върху съвременния опит за нов прочит на модернизма на Бразилия – например, на художничката Тарсила ду Амарал. След редица международни ретроспективи на нейните работи, на които е била представена знаковата картина „Абапору“ /1928/, започнаха спорове за това доколко изображението на чернокожи и аборигени в изкуството отразява проблема на робството и расистките идеологии в историята на Бразилия и неговото съвременно социално измерение.

Тарсила ду Амарал. «Абапору». 1928.

Фотог.: Collection MALBA, Museo de Arte Latinoamericano de Buenos Aires. © Tarsila do Amaral Licenciamentos

Ако поначало бразилското изкуство на ХХ век се обединява около идеята за идентичността, то на следващите етапи тя е отхвърлена. През 1950-те Освалд ди Андради вече ратува за абстракцията, призовавайки към разрив с патриотичните и академични тенденции. Арт-групата „Grupo Ruptura“ от Сан-Паоло, в която влизат художниците Валдемар Кордейро, Жералдо ди Барус и Жудит Лауанд, отдава предпочитание на старата геометрия. Те тримата се смятат за основатели на конкретното изкуство /отличаващо се от близките му направления с обръщането към математическите закони и научната мисъл, хармония на геометричните фигури и взаимодействието на цвят и форма/. Интересно е, че Кордейро по-късно, през 1968 г., се превръща в баща на бразилското цифрово изкуство.

Колективът „Frente“ от Рио де Жанейро, обединяващ автори, като Амилкар ди Кастро, Лижия Кларк, Авраам Палатник, Лижия Папе, Иван Серпа и Елиу Ойтисика, взема феноменологията на Морис Мерло-Понти като основа за своя „Неоконкретен манифест“ /1959/. В есето, написано от поета Ферейра Гулар, се прокламира „плавният“, органичен подход към абстракцията.

Елиу Ойтисика. «Пространствен релеф (червен) REL 036». 1959.

Фотог.: Tate

През 1960 – 70-те години в бразилското изкуство възникват множество стилове, процъфтява експеримента – от новата фигуралност, поп-арта, оп-арта и концептуализма до пърформанса, пейзажа и киното, при това мнозинството от художниците съчетават в работите си най-широк спектър от направления и практики. Сериите „Зверчета“ на Лижия Кларк /събрани от еднотипни метални триъгълни форми/ и „Болиди“ на Елиу Ойтисики /работи под формата на дървени кутийки, стъкло и пластмаса, съдържащи различни материали, като земя, вода, огледала, миди, парчета плат и хартия, фотографии или стихове, които се предлагат за изучаване от зрителя/ извеждат тяхното изкуство далеч извън рамките на живописта и скулптурата.

В отговор на диктата на обществения вкус, консуматорството, а също на цензурата и ожесточаването на политическия режим, особено след държавния преврат през 1964 г., въввел за 20 години военна диктатура в страната, както и реагирайки срещу натиска на САЩ, бразилските поп-арт и концептуално изкуство започват да извършват подривна дейност. Това е видимо от работите на Кармела Грос, Антонио Диас, Ана Мария Майолино, Силдо Мейрелис и други. Критичният анализ на проблема с расизма и обръщането към панафриканската духовност отличават творчеството на чернокожия художник Абдиас Насименто. Групирайки се в непостоянни, бродещи сдружения, бразилските художници, пътешествайки и емигрирайки, способстват за разпространяването на концептуалното изкуство на своята страна по целия свят.

1980-те години показаха до каква степен бразилската живопис е усвоила уроците на поп-арта и концептуализма. Няколко художника от школата по изкуства „Parque Lage“ в Рио, основана от концептуалиста Рубенс Герхман, вземат участие в знаковата изложба от 1984 г. „Как вървят нещата при поколението на 80-те?“. Сред тях са Луис Зербини, Леда Катунда, Жозе Леонилсон, Беатрис Милясес и Даниел Сениси. След връщането на Бразилия към демокрацията през 1985 г. художници от „Parque Lage“  – Бригида Балтар, Рикардо Басбаум и Фернанда Гомес, запознавайки се чрез представящите ги градски галерии, експериментират с масмедиите, създавайки и разпространявайки рисунки, текстове и видеа. От началото на 2000-те до днес бразилското изкуство съществува в световното русло на глобализацията на художествените течения, но съхранява богатото наследство на абстрактното и концептуалното изкуства – от признати имена като Аржан Мартинс, до новаци като Далтон Паула и Максуел Александре, тъмнокожите бразилски художници съчетават в своето творчество трансатлантически тенденции с актуалната бразилска градска култура. Съвременните художници от местен /автохтонен/ произход, като Жайдер Есбел и Денилсон Банива, неотдавна преосмислиха възникналата преди столетие идея за „антропофагията“ /канибализма/, стремейки се да покажат своето наследство като незабелязан аспект на съвременната действителност.

Луис Зербини. Pica-Pau, 2016л Източник – https://steemit.com/art/@heroldius/eye-of-art-5-luiz-zerbini

Превод – И. Димитрова

Източник – https://www.theartnewspaper.ru/

Благопожелания, политика и изкусен декор в далекоизточното изкуство

Фрагмент от шкафа, декориран със седеф. Корея, краят на XIX в. Състояние след реставрацията.
Фотог.: Музеи Московского Кремля

В научно-реставрационенния център на името на големия изкуствовед и художник Игор Грабар бе завършена работата над два предмета от източната колекция на кремълските музеи. Възстановяването на кутия от Япония и шкаф от Корея изискваше от специалистите редица нестандартни решения

ТАТЯНА МАРКИНА

26.09.2022 г.

Корейският шкаф от черен лак от края на ХIX век и японското ковчеже в стил намбан от XVII век са част от колекцията на източно изкуство на Музеите на московския Кремъл. Тяхната реставрация бе току-що завършена в Художествения научно-реставрационен център на името на акад. Игор Грабар. Музеят планира показването на двата уникални предмета в своето ново здание с адрес „Червен площад“ № 25 /чието откриване е планирано за 2024 г./, но корейският шкаф ще може да се види по-рано – на изложбата „Корея и Оръжейната палата. Историята на коронационния подарък на последния император“ в началото на следващата година.

Шкаф, декориран със седеф. Корея, краят на XIX в. Състояние след реставрацията.
Фотог.: Музеи Московского Кремля

Сведенията за произхода на корейския шкаф са отдавна изгубени, но след изследвания се изясни, че той е бил подарен на Николай II по случая на неговата коронация в Москва през 1896 г. Шкафът представлява традиционен предмет на корейската мебел, състоящ се от две поставени една над друга части – тази разновидност носи названието „нон“. Неговата основа е дървена, декорът е седефен, накладките са метални, отвътре е облепен с хартия – така че над шкафа са работили реставратори от различни отдели.

„При всички предмети, които са инкрустирани със седеф, възникват еднакви проблеми – дървената основа изсъхва – седефените детайли или изпадат от основата или неравномерно се отделят от повърхността й. Що се касае до седефа, то за разлика от перлите, той няма срок на годност. Това е много красив, ярък материал, но да се работи с него е трудно – той се пили само със закален инструмент, при това съхранявайки своята крехкост и чупливост. Среща се зелен природен седеф, син, бял, розов, златен, сив и даже черен. За възстановяване на изгубените детайли от корейския шкаф бе използван седефът Awabi /морско ушенце/, близък по оптичните си свойства до авторския“ – споделя ръководителят на ателието по реставрация на резбата по кост – Лариса Гетман.

Фрагмент от шкафа, декориран със седеф. Корея, краят на XIX в. Състояние след реставрацията.
Фотог.: Музеи Московского Кремля

Наложил се е и демонтаж на седефените пластини, за да се премахне старото лепило, а след това да се възстановят загубите. „Това е много сложен и тежък труд, тъй като материалът е природен и шарката, цветовата гама и пречупването на светлината върху неговата повърхност са винаги различни, т.е. индивидуални. За по-голяма изразителност седефените детайли са били гравирани от автора, но с цел спазване принципа на отликата гравираният рисунък не бе възстановен“ – обяснява Гетман.

В декора на шкафа бяха използвани изображения на особено почитаеми символи на дълголетието в Корея. От тях най-популярни са „десетте безсмъртни“ – слънце, скала, вода, облаци, ела, бамбук, водна костенурка, жерав, елен и „тревата на вечната младост“. Интересно е, че символичният рисунък на страничните стени на шкафа остава загадка. Там се разпознава растението барингтония, чиито плодове съдържат токсини, парализиращи временно. Тези хитроумни методи са се използвали при риболов, при което рибата е могла да бъде консумирана без проблем. Но какво символизира тази алегория все още не е ясно. Шкафът е бил реставриран при финансовата поддръжка на Фондацията за културното наследство на Корея зад граница.

Японското ковчеже в стил намбан. XVII век.
Фотог.: Музеи Московского Кремля

Историята на ковчежето е не по-малко удивителна. То се отнася към ранните образци на японски лак в стил намбан, изготвяни за европейския пазар в епохата на активните контакти на Португалия с Япония от 1570-те до 1630-те години. Този много моден за своето време предмет се оказва в Русия в края на XVII век. Кутийката постъпва в Патриаршеската ризница през 1696 г. от дома на митрополит Тихон Крутицки, а в Москва е превозена година по-рано като ковчеже с мощи на светии.

Както разказват в музеите на Кремъл, според описите от XVII–XVIII векове руските писари, никога дотогава не срещали се с предмет от източен лак, се опитвали да го характеризират, сравнявайки го с привични или подобни материали – червен восък, китов мустак и рог. Капакът на кутийката е украсен с изображения на петли – магически птици, призоваващи слънцето, прогонващи злите духове и възвестяващи възраждането на живота. Изгубената декорация на горната стена е било решено да не се реконструира, така че в крайна сметка е била възстановена само геометричната облицовка от седеф.

Преводът се публикува с малки съкращения.

Превод – И. Димитрова

Източник – https://www.theartnewspaper.ru/posts/20220926-nznj/