Откриването на светещата кула „Luma Arles“ на големия американски архитект Франк Гери е планирано за юни

Необичайната сграда ще стане център на нов арт-квартал в Южна Франция

ГАРЕТ ХАРИС

2 април 2021 г.


Кулата „Luma Arles“ на Франк Гери в Арл. Фотогр.: Herve Hote

През това лято архитектът Франк Гери ще представи в Арл (Южна Франция) своята нова смайваща сграда-кула, облицована с 11 хил. панела от нераждаема стомана. Строителството се провежда на територията на Luma Arles – културен комплекс с площ 10,93 хектара, основан от Мая Хофман – наследничка на швейцарска фармацевтична династия и колекционер на съвременно изкуство.

Кулата на Гери ще стане централен обект на новия арт-квартал, който официално ще се открие на 26 юни (ако позволят свързаните с Ковид-19 ограничения). В сградата ще се разполагат изложбени галерии, пространства за специални проекти, конферентни зали.

Кулата „Luma Arles“ на Франк Гери в Арл. Фотогр.: Adrian Deweerdt

„Ние искаме сградата да препраща към местното наследство, започвайки със „Звездната нощ“ на ван Гог, изобразяваща нощния Арл, както и към природата с нейния скален релеф. А централният обем на сградата напомня структурата на разположения тук римски амфитеатър“ – отбелязва архитектът, неотдавна построил в Париж сградата на фондация „Louis Vuitton“.

Ню-йоркската фирма „Selldorf Architects“ провежда на територията „Luma Arles“ реконструкция на четири индустриални постройки, които по-рано са заемани от производствени цехове и железопътно депо. Сега тези просторни съоръжения служат като пространство за инсталации и художествени резиденции; от 2008 г. тук показват свои работи повече от 100 художника, в това число Жанел Мухоли (Южна Африка), Колиър Шор (САЩ) и Джордан Уолфсън (САЩ). Сградите в комплекса „Luma Arles“ се обединяват от парк, направен по проект на белгийското архитектурно бюро „Bas Smets“.

Мая Хофман основава фондация „Lumа“ през 2004 г. Задачата на фондацията е „да дава на художниците възможност да експериментират и творят съвместно с други художници, работещи в различни дисциплини, с куратори и пред разнообразна публика“ – се казва в прес-съобщението.

По-рано писахме за това, че фондацията „Luma“ отделя 100 млн. € за проект за град на изкуствата в Арл. От фонда се отказаха да коментират колко в крайна сметка са стрували дейностите, аргументирайки се с това, че частните организации могат да не разкриват финансова информация.

Кулата „Luma Arles“ на Франк Гери в Арл. Фотогр.: Adrian Deweerdt

Източник – http://www.theartnewspaper.ru/posts/8949/

Превод – И. Димитрова

Тингатинга – вълшебното изкуство на Танзания

Ако смятате, че Африка няма своя самобитна живопис, вижте тези ярки картини – те веднага привличат вниманието и ни карат да задържим погледа си. Пред възхитения зрител се разгръща пъстър вълшебен свят, вдъхновен от Африка с нейното буйство на цветове и дива природа. Тингатинга – така се нарича стилът в живописта, необичайно популярен в Танзания, и почти неизвестен у нас. Негов създател е Едуард Саиди Тинга-Тинга – самоук художник, родоначалник на това направление в африканското изкуството.

„Хиена“ – автор Едуард Тинга-Тинга

Едуард Тинга-Тинга се ражда в семейство на земеделци в южна Танзания, почти до днешната граница с Мозамбик (район Тундура, провинция Рувума). По едни данни, той е роден през 1932 г., по други – през 1937 г. Единственото образование, което получава бъдещият художник, е няколкогодишно обучение в началното училище на местната католическа мисия. През 50-те години, като много от селските жители, той отива да си препечелва хляба в северната част на страната, в областта Танга, където работи на сизаловите плантации, а след това заминава в Дар ес Салаам – културната и икономическа столица на Танзания. През това време той сменя много работни места – като градинар, продавач на плодове и зеленчуци, прислуга на европейски чиновници и индийци, и даже като участник в музикална група. Тук Едуард се запознава със своята бъдеща жена – Агата, която ще стане неговия първи агент за продажба на картини.

Не е известно, какво именно подтиква Едуард Тинга-Тинга да започне да рисува – детските спомени, африканските приказки и легенди или ярките европейски плакати. Своите първи картини той рисува върху стените на къщи, а по-нататък – на картон. За създаването на картините използва емайлирани бои, с които оцветявали автомобили и велосипеди. Постепенно Едуард започва да продава работите си на улиците на  Дар ес Салаам – в кварталите Морогоро Сторс и Остербей, където живеят много европейци. Те веднага обръщат внимание на неговите ярки и необичайни картини. Историята е запазила имената на няколко човека с принос към популяризирането на живописта на Едуард Тинга-Тинга. Това са датчанката Мерит Тайсен, в чийто дом художникът живее до смъртта си, авторът на книги за изкуство – немецът Карл-Фердинанд Шедлер и шведската художничка Берит Салстрьом. По-нататък следва серия изложби, към Едуард се присъединяват негови роднини и най-близки приятели, които усвояват неговия стил на работа. Така се образува неголяма колония от художници.

Работа в стил „тингатинга“

Едуард Тинга-Тинга умира при злополука през 1972 г. След неговата смърт чертите на тингатинга-направлението окончателно се оформят. Това са квадратни картини, изпълнени на картон или нарисувани върху коприна, където на едноцветния фон са изобразени с маслени бои сложни многофигурни композиции, най-често от животни.

От средата на 1980-те години практически ежегодно се организират изложби на тингатинга-художниците в различни музеи и галерии във Франция, Британия, Германия, Швейцария, САЩ и други страни. А където и да се окаже днес европейският турист в Танзания – на тясната средновековна уличка в Каменния град на Занзибар, пред портите на разкошния хотел до гигантския кратер-резерват Нгоро-нгоро или в сувенирна лавка в Дар ес Салаам – навсякъде ще му предложат да си купи една от тези уникални картини.

Така тингатинга-живописта, създадена от обикновен, необразован селски човек, придобива статус на академичен жанр и става визитна картичка на Танзания. Засега изкуствоведите спорят, доколко тингатинга може да се нарече традиционно изкуство (защото е възникнала едва в средата на ХХ век) и доколко може да се нарече наивистична живопис (все пак лаконичността на тингатинга само изглежда примитивна). Въпреки това, ежедневно хиляди художници в Танзания продължават да създават фантастични светове върху картон и коприна и да радват хората.

Източник – https://miss-hohotyn007.livejournal.com/1516422.html

Източник на илюстрациите – пак там.

Превод – И. Димитрова

Cтрийт-арт художникът JR създаде оптическа илюзия на палацо Строци

Новата работа на JR (Жан Рене) с названието „Рана“ върху фасадата на флорентийския палацо Строци е посветена на трудностите с достъпа до култура в епохата на COVID-19 и препраща в това число към „Пролетта“ и „Раждането на Венера“ на Ботичели

ГАРЕТ ХАРИС

23 МАРТ 2021 г.

  •  
Новата работа на JR с названието „Рана“ върху фасадата на Палацо Строци, 2021. Фотогр. : JR/Palazzo Strozzi

Френският стрийт-арт художник JR (Жан Рене) завърши една от най-грандиозните си работи върху фасадата на Палацо Строци във Флоренция, създавайки илюзия за 28-метрова пукнатина, която като че ли разкъсва сградата на две. През тази пукнатина на творбата, наречена La Ferita („Рана“), се виждат картините „Пролет“ (ок. 1477) и „Раждането на Венера“ (ок. 1485) на Ботичели, които всъщност се намират в Галерия Уфици.

По този начин фондацията на Палацо Строци обяви началото на „Програмата за бъдеще на изкуството“, включваща ежегодното поръчване на произведения на публичното изкуство за Флоренция. Програмата се осъществява при поддръжката на филантропа Анди Бианкеди, собственик на миланска фирма, специализираща се в недвижимостта. Информацията за бъдещи проекти ще бъде разкрита по-нататък; засега в ренесансовото палацо е планирано, за октомври, откриването на изложба на американския художник Джеф Кунс (сега пространството е затворено поради Ковида).

Монтаж на новата работа на JR с названието „Рана“ на фасадата на палацо Строци. 2021. Фотогр.: Martino Margheri

„Смятам, че е много уместно, че ние започваме тази програма с нова работа на JR под названието „Рана“. Това е ярко изказване за сложностите, свързани с достъпа до култура в епохата на COVID-19, но едновременно това е символ на свободата, творческите сили и съучастието, а също възможност по абсолютно нов начин да се привлече публика“ – пише в прес-съобщението си генералният директор на фонда на палацо Строци – Артуро Галансино.

Тази работа е най-новата от поредицата гигантски публични инсталации на JR. Сред другите работи на художника са „Тайната на великата пирамида“ (2019) – за тридесетилетието на пирамидата на Лувъра – „Техачапи“ (2019), документираща опита от общуването със затворниците от колония с особено строг режим в Калифорния.

„Тайната на великата пирамида“, 2019 г.

„Тайната на великата пирамида“, представена върху хартия в черно-бели тонове, е втората по ред работа на Жан Рене, вдъхновена от световния музей. За нея е бил нужен екип от 400 доброволеца и 2000 парчета хартия. Художникът е знаел, че произведението е ефимерно, а това, че е направено от хартия е означавало, че животът му ще е кратък. „Тайната на великата пирамида“ се простираше в целия вътрешен двор на музея, в чест на 30-годишнината на пирамидата на Лувъра (2019 г.).

Източник – http://www.theartnewspaper.ru/posts/8918/, http://www.turkey-sea.ru/

Превод – И. Димитрова

Символистът Александър Зилверхоф и други измислени художници

В новата Третяковка (Москва) се откри изложбата „Лунно езеро. Архив“ – ретроспектива на някакъв забравен гений от Сребърния век на име Александър Зилверхоф. Тази блестяща мистификация ни накара да си спомним и други измислени художници

МИЛЕНА ОРЛОВА

19 МАРТ 2021 г.

Истинският автор на повече от сто работи, представени на изложбата «Лунно езеро. Архив» в Новата Третяковка – а сред тях има и картини, и пана, и майолики, и театрални макети, и писма – се явява съвременният художник Николай Кошельов. С помощта на куратора София Ковальова и архитекта Ксения Лукиянова той невероятно убедително и изкусно възпроизвежда знакови моменти от естетиката на символизма, очевидно съзвучни с неговите творчески търсения, изпълнявайки ги от името на своята фантазия – художника Александър Зилверхоф. Опитният зрител ще види и препратки към Михаил Врубел с неговите майолики, и към момичетата-видения на Борисов-Мусатов, и към ярката палитра на Морис Дени. Но историята на неудачната постановка на балета „Лунно езеро“ от дейността на Сергей Дягилев – главното произведение на измисления Александър Зилверхоф, най-вече пародира жанра на подобен род музейни ретроспективи с техните непременни атрибути: витрина с архивни документи, особения стил на текстовете, обясняващи замисъла на художника, ударния експонат – в нашия случай това е огромен живописен фон за спектакъл – традиционен подиум за скулптури и прочие. Държавната третяковска галерия, осъществила този проект заедно с московската галерия „Триумф“, го описва като „изложба-инсталация“, предлагайки да се възприеме като съвкупност от всички елементи  и напомняйки, че в руското изкуство, започвайки от концептуалистите, има цяла традиция на подобни художествени проекти-мистификации. Кой е Александър Зилферхоф прочетете по-нататък.

Александър Зилверхоф. Символист-неудачник

Истински автор: Николай Кошельов

Николай Кошельов. «II действие. Дух». От проекта «Александър Зилверхоф». 2020. Фотогр.: галерия «Триумф»

Александър Зилверхов е роден в Германия (1876 – 1906 (?)), в семейство на руски емигранти. Завършва Гьотингенския университет. През 1901 г. негова изложба във виенския Сецесион пожънва голям успех. През 1903 г. той пристига в Русия и се сприятелява с художника Константин Сомов (един от най-изтъкнатите представители на символизма в Русия – бел.пр.). Зилверхоф съчинява либрето на балета „Лунно езеро“, вдъхновен от идеите и биографията на немския драматург Хайнрих фон Клайст. Става дума за момиче, което през лунна нощ общува с видения на брега на малко езеро, като се превръща в едно от тези видения. Сергей Дягилев иска да постави балета, но А. Зилверхоф, правейки много ескизи, не успява да завърши работата. Той се качва на влака за Берлин и изчезва. Приятелите му смятат, че се самоубива.

Група „Танатос Банионис“. Камикадзе-татуировчици

Истински автор: неизвестен

Анонимен автор. „Божествен вятър“. От проекта „Танатос Банионис“. 2008. Фотогр.: архив на премията на Кандински

Групата „Танатос Банионис“ се заражда през 2008 год., в недрата на галерия „Триумф“, където е представена нейната изложба „Божествен вятър“. Фотографиите и видео-работите на момичета-доброволци, чиито гърбове са послужили като платна за сложни татуировки, посветени на японските камикадзета, предизвикват нееднозначна реакция на арт-обществото и напомнят за подобни татуировки на гърбовете на свине и хора на белгиеца Вим Делвуа. Анонимните членове на групата обясняват произхода на своя псевдоним на едно интервю: „Ние обичаме Донатас Банионис (известен съветски артист – бил.пр.) в „Соларис“[1] и разбира се, в „Мъртъв сезон“. Смятаме го за едно от главните лица на съветската кинематография. Абсолютно грандиозен актьор! Освен това, в названието има и игра на букви – „Танатос“[2] – „Донатас“ .“

Братя Шаманови. Руски чужденци

Истински автори: Джейк и Динос Чапман

Джейк и Динос Чапман. „Естествена история. Част IV“. От проекта „Юри и Константин Шаманови“. 2009. Фотогр.: Orel Art Gallery

Ако се вярва на списанието „Артхроника“, на което братя Шаманови дават интервю през 2009 г., те са родени на 12 април 1961 г. Единият е наречен Юри – в името на Гагарин (първия космонавт – бел.пр.), другият – Константин – в чест на Циолковски (руски учен и философ, създател на космонавтиката – бел.пр.). Братята разказват, че са мечтаели да станат космонавти, а техният баща работил в сериозна организация и трябвало да замине на командировка в Куба. Освен това, братя Шаманови се хвалели с познанството си с Роман Абрамович (известен руски милиардер – бел.пр.), с който уж служили заедно и правили картинки в духа на руския авангард. Техните работи бяха изложени в лондонската галерия на Илона Орьол.

P.S. Братя Шаманови не трябва да се бъркат с реално съществуващия художник Кирил Шаманов.

Под своята истинска самоличност Джейк и Динос Чапман – звезди на британското изкуство – са гостували на Ермитажа през 2012 г. с изложбата „Край на веселието“.

Апелес Зяблов. Абстракционист от XVIII век

Истински автори: Витали Комар и Александър Меламид


Витали Комар и Александър Меламид. От проекта „Апелес Зяблов“. 1982. Фото: архив TANR

Взимайки като основа биографията на реално съществуващ ученик на Фьодор Рокотов[3] – крепостния художник Андрей Зяблов (ум. 1783 г.), създателите на соц-арта измислят през 1982 г. нов герой – първооткривателя на абстрактната живопис Апелес Зяблов. В статия, пародираща изкуствоведски анализ, те разказват за руския гений на безпредметната живопис, създал портретите „Тяхно Величество Нищото“ в два варианта, датирани с 1735 и 1741 години. На практика Зяблов се оказва първият в света абстракционист. Съдбата на този герой е печална – той се обесва, когато, наказан за волномислие, бива изпратен да рисува гипсови отливки в художествената академия („…гореспоменатия Апелес, да бъде взет на държавна издръжка, с добро хранене – за неотлъчно упражнение в класа по гипс под надзирателството на прикрепения към него екзекутор подполковник Риков“).

Шарл (Шолом) Розентал. Мечтателен авангардист

Истински автор: Иля Кабаков

Иля Кабаков. От проекта „Живот и творчество на Шарл Розентал (1898–1933)“. Влиза в инсталацията „Алтернативна история на изкуствата“. 1999. Фотогр.: Иля и Емилия Кабакови

Шолом Розентал е роден през 1898 г. в Херсон (Одеска област – бел.пр.). Той е осмо дете в бедно еврейско семейство. Когато пораства е изпратен в Санкт-Петербург. Розентал е приет в училището на барон Щиглиц, а през 1918 г. отива във Витебск да учи при Шагал, а после при Малевич. През 1922 г. заминава за Париж, където променя името си на Шарл Розентал. През април 1933 г., на Монмартър, художникът е блъснат от кола. В същата година, в Германия, на власт идва Хитлер. И в същата година се ражда Иля Кабаков, измислил събирателен образ на авангардиста Розентал и направил „вместо него“ повече от седемдесет работи. Сред тях най-знаменитата става „Криле“ – крила от истински пера, поставени на кожен бандаж, в духа на летателния апарат „Летатлин“, изобретен от Владимир Татлин. Работи на Розентал можеха да бъдат видяни през 2008 г. на изложбата „Алтернативна история на изкуството“ на Иля и Емилия Кабакови, открила дейността на Музея за съвременно изкуство „Гараж“.

Карандаш (Молив). Магически реалист

Истински автори: художникът Юри Семьонов и писателят Юри Дружков (Постников)

Юри Семьонов, Юри Дружков (Постников). Образи на Молива (Карандаш) и Самоделкина на корицата на книга. 1970. Фотогр.: издателство „Молодая гвардия“

Героят на най-популярното съветско списание за деца „Весели картинки“ – художникът на име Карандаш (Молив) се появява на бял свят през 1956 г. (годината на политическото „размразяване“ (либерализиране) в СССР – бел.пр.). Олицетворяващият съветската творческа интелигенция персонаж носи барета, свободна блуза, но главното – вместо нос той има остро наточен молив. Заедно със своя приятел Самоделкин (образ на техническата интелигенция) те преживяват редица приключения. Що се отнася до творчеството, то Карандаш е бил въплъщение на пределния реализъм – каквото и да рисува, веднага оживява.

Образът на творческото весело човече Карандаш вдъхновява много съвременни художници. Той, например, се превръща в персонаж и алтер его на художника Юри Алберт, преместил детския герой в областта на възрастното творчество.

Николай Борисов. Маниакален фотограф-изобретател

Истински автор: Игор Макаревич

Игор Макаревич. Пинокио. 1998. Фотогр.: Третяковска галерия

Николай Иванович Борисов – възрастен счетоводител в съветска мебелна фабрика – има втори, таен живот. За това свидетелстват неговите обемни дневници, според легендата, „намерени“ от художника Игор Макаревич в края на 1990-те години. Борисов изпитвал еротична страст към всичко дървено и мечтаел да се превърне в дърво. За тази цел той изобретява всякакви машини, например, такива, позволяващи да се забави дишането. По научному неговата любов се нарича „лигномания“. Освен всичко, Борисов е любител-фотограф, създал много фотографии в стила на Джоел Питър-Уткин, обаче, не подозирайки за неговото съществуване. Произведенията на този герой, произлязъл от известния на всички Буратино, могат да се видят на изложбата на Елена Елагина и Игор Макаревич „Обратно броене“ в Музея за съвременно изкуство на Гоголевския булевард (Москва) до 21 март.

Превод – И. Димитрова

Източник – http://www.theartnewspaper.ru/


[1] Става дума за филма на А. Тарковски, където Д. Банионис играе главната роля.

[2] Играта в названието на групата е и смислова. Танатос (на гръцкиθάνατος, „смърт“) в древногръцката митология е син на богинята Никта и е бог на смъртта.

[3] Фьодор Рокотов е известен руски художник, от големите московски портретисти, живял и работил в началото на ХІХ век.

Изкуственият интелект поразсъждава над „Спасителя на света“ на Леонардо

Експерти от Лувъра и независими специалисти от Масачузетския технологичен институт, чрез използване на нови компютърни технологии, стигнаха едновременно до извода, че вдигнатата за благословия ръка не е била част от първоначалната концепция на Леонардо.

Алисън Коул

09.03.2021 г.

Леонардо да Винчи. „Спасителят на света“. Фотография: Christie’s

Кой е най-узнаваемият елемент от изобразителния мотив Salvator Mundi, Христос или Спасителя на света? Дясната ръка на Божия Син, вдигната за благославящ жест, или лявата – със сферата върху дланта, завършваща този художествен мотив (възникнала в Северна Европа и станала модна в северо-източна Италия примерно от 1500 година)? Две нови изследвания на загадъчната картина на Леонардо, която бе продадена за 450 млн. $ на търговете на „Christie’s“ в Ню Йорк през 2017 г. и сега принадлежи на Саудитска Арабия, позволяват да се предположи, че на картината първоначално са били изобразени само главата и раменете на Христос, а после са били дорисувани ръцете.

Едно от изследванията бе проведено в Лувъра, на когото Министерството на културата на Саудитска Арабия разреши през 2018 г. да направи детайлно проучване на картината. Другото проучване бе проведено от програмиста Стивън Франк и изкуствоведа Андреа Франк. Второто изследване скоро ще бъде публикувано в списанието „Leonardo“, издавано от MIT Press – издателството на Масачузетския технологичен институт.

Резултатите от проучването на Лувъра не бяха представени на широката публика – тиражът на книгата през 2019 г. бе върнат, когато новите собственици на „Спасителя на света“ се отказаха да предоставят картината на музея за изложбата по случай 500- годишнината от смъртта на Леонардо (музеят няма право да коментира работи, които са в частни сбирки и не се излагат в неговите зали). Няколко екземпляра от книгата, обаче, все пак бяха раздадени.

Преди експертизата на Лувъра авторитетен източник за научна информация бе сайтът на реставратора Дайан Модестини, работила над „Спасителя на света“ до неговата продажба на „Christie’s“. В раздела „Последователност на създаването на картината“ тя предположи, че главата и благославящата ръка са били нарисувани едновременно. Но кураторите и специалистите от реставрационното ателие на Лувъра – Венсан Делвен, Мириам Евено и Елизабет Раво, по всяка вероятност, се придържат към друго мнение. Те смятат, че горната част на благославящата ръка е нарисувана върху черния фон, за разлика от останалата част от фигурата на Христос и това „доказва, че Леонардо първоначално не е планирал такъв детайл“. В експертизата на Лувъра от 2018 г. има предположение, че картината се е създавала бавно и Леонардо, възможно след известно време, е дорисувал благославящата ръка. Тази хипотеза може да се потвърди, като сравним „Спасителя на света“ с „Мона Лиза“ (има теория за четири стадии на найното създаване). Както и да е, музейните специалисти смятат, че тази „съществена“ доработка се е появила относително рано. Затова Леонардо в последствие нанася още няколко слоя боя върху черния фон около китката. 

В книгата, подготвена от Лувъра, е обърнато също внимание на лявата ръка, която държи прозрачна топка. Изкуствоведите опровергаха твърдението, че сферата е направена от планински кристал, въпреки че, именно този детайл се е разглеждал в полза на атрибуцията на картината към Леонардо. По мнението на изследователите от Лувъра, малките кръгли точки в долната част на топката, не са нищо друго освен въздушни мехурчета, които обикновено застиват в стъклото и които не се съдържат в планинския кристал. Те също отбелязват, че пръстите на Христос първоначално са се намирали по-високо.

Салаи (?). „Спасителят на света“. 1508–1513. Сан-Доменико Маджоре, Неапол. Фотог.: Сан-Доменико Маджоре

Забележително е, че Христос държи ръката си с топката по-високо – на великолепната, наскоро реставрирана картина със същия образ на Спасителя на света от неаполитанската катедрала Сан-Доменико Ма­джоре (1508–1513). Тя, по мнението на Модестини, би могла да бъде дело на ученика на Леонардо – Салаи. Явно тази картина е била нарисувана преди Леонардо да завърши своята. Възможно е да е имало цяла серия различни варианти на иконографията Salvator Mundi, създадена от едно художествено ателие. Тази идея за първи път подхвърли реставраторът и куратор Антонио Форчелино в каталога към неговата изложба „Леонардо в Рим. Влияние и наследство“, проведена през миналата година в римската вила Фарнезина.

Два варианта на картата на вероятностите по технологията CNN, потвърждаващи авторството на Леонардо. Червено — „доста вероятно“, жълто — „умерено вероятно“, зелено — „умерено малко вероятно“, синьо — “малко вероятно“. Фото: Steven Frank

Междувременно, не знаейки нищо за изследването на Лувъра, Стивън и Андреа Франк правят свое проучване. Те се обръщат към технологията на изкуствените невронни мрежи (convolutional neural network, CNN), които не могат да анализират големи изображения. Методът на Франк, за първи път приложен към произведенията на Рембранд, представлява опит да се реши този проблем, съсредоточавайки CNN върху неголеми, богати на информация фрагменти от едно голямо изображение. Системата, разработена за произведения на изкуството, дели изображенията на мозаични части, достатъчно малки за обработка от мрежата.

В случая на Леонардо подборът на данни включва всички потвърдени картини с негово авторство (те са 20) и сходни изображения, създадени от съвременници и ученици на майстора. Оказва се, че главата, шията и раменете на Христос, най-вероятно, са нарисувани от самия Леонардо, но благославящата ръка е изпълнена от друг. Аналогичният извод се отнася и за лявата ръка на Спасителя („не е на Леонардо“).

Салаи. „Христос Спасител“. 1511. Пинакотека Амброзиана. Фотог.: Пинакотека Амброзиана

Сами по себе си резултатите от проучването на сем. Франк впечатляват. Още повече, че в тяхната методика няма съзнателна предвзетост – все пак до извода е стигнал изкуственият интелект. Това е довод в полза на хипотезата на Лувъра за това, че смелият автопортрет на Салаи (любимия ученик на Леонардо) – „Христос Спасител“ (1511) от Пинакотека Амброзиана в Милано, на който са изобразени само глава и рамене, може би е най-близък до оригиналната композиция на маестрото.

Специалистът по Леонардо Франк Цьолнер формулира нова теория в доклада си от научна конференция, публикуван през 2020 г. Той предполага, че художникът започва да рисува работата по поръчка, а после губи интерес към нея. Възможно е картината да е довършена от един от учиниците или последователите на майстора. Всички тези изследвания отприщват поредните спорове за платното. Представлява ли то прототип за мотива „Salvator Mundi“ в Италия? Каква е ролята на ателието на Леонардо в нейното създаване? И накрая, от кого и кога са нарисувани ръцете?

Източник – http://www.theartnewspaper.ru/posts/8874/

Превод – И. Димитрова

Майсторът на огъня

Измаила Путуенчи от Фумбан, Камерун

Измаила Путуенчи при посещението си в Есен, Германия. Copyright by Markus Matzel/SOUL OF AFRICA Media, matzel@soul-of-africa.com

Съвременният скулптор, работещ с бронз, Измаила Путуенчи е част от племето Бамун в северозападен Камерун. До скоро изкуството на бронзовата скулптура е било основният начин за прехрана на хората от това племе (бел. пр.). Измаила е наследник на семейство, упражняващо начин на бронзолеене, типичен за тази област на Камерун. Скулптурите се създават по метода на т.нар. загубена форма, който не се е променил от хиляда години насам. В процеса на работа пластиките се моделират от пчелен восък, което позволява създаването на редки по своя финес творби. Недовършената скулптура се облепва с глина и се поставя в пещ, докато восъкът се топи и образува куха форма. След това тя може да се отлее в бронз.

Леяр във Фумбан излива бронз в куха форма по технологията „загубена форма“. Copyright by Markus Matzel/SOUL OF AFRICA Media, matzel@soul-of-africa.com

Измаила Путуенчи става глава на семейството, след като преди няколко години неговият баща почива. Той е смятан за многообещаващ талант в изкуството на традиционната камерунска бронзова скулптура. Измаила се превръща в успешен съвременен скулптор, въпреки че, бронзолеенето в Камерун се смята за класически занаят. Той създава нов пластичен език, който освен това поставя критични към обществото и политическата класа въпроси. По този начин И. Путуенчи се отдалечава от традиционния за Бамун занаят, което предизвиква неразбиране и даже страх у неговите съплеменници. Поради скъсването с традиционното разбиране за бамун-пластиката някои дори го смятат за магьосник и неверник (племето изповядва исляма). Въпреки това, той продължава да работи.

Известният немски етнолог, фотограф, филмов режисьор и основател на музея „Душата на Африка“ в Есен (Германия) Хенинг Кристоф започва да подкрепя Измаила Путуенчи, след като забелязва неговия особен талант при едно от пътуванията си в Камерун. В процеса на тяхното вече 10-годишно делово партньорство, превърнало се в приятелство, Хенинг Кристоф подкрепя скулптора в неговите творчески експерименти. Така например, по време на едно съвместно пътуване в камерунските дъждовни гори, Путуенчи създава серия, посветена на злоупотребата с това природно богатство и предизвиканото от нея изчезване на горили и изселване на пигмейски племена.

Путуенчи на аткриването на изложбата си в музея „Душата на Африка“. Copyright by Markus Matzel/SOUL OF AFRICA Media, matzel@soul-of-africa.com
Бронзова скулптура на Мами-Вата от майстора на огъня. Copyright by Markus Matzel/SOUL OF AFRICA Media, matzel@soul-of-africa.com

Своята нова пластична серия „Мечтите на Измаил“, която Путуенчи представя в музея „Душата на Африка“, авторът посвещава на западноафриканското божество на водите Мами-Вата. В сайта на музея се съобщава, че до до сега той е придобил 20 работи на скулптора и се гордее, че е в основата на неговото откриване за света на изкуството. Музеят „Душата на Африка“ в Есен има най-голямата колекция от сакрални предмети (магически, лечителни и водунски) в Западна Европа. Той също така притежава голяма колекция от уникални фотографии, филми и документи.

Бележка на преводача:

Преведох тази статия след като гледах чудесния документален филм „Бронзовите мъже от Камерун“ (“The Bronze Men of Cameroon”, 2020 г.). Препоръчвам ви го! А повече за музея „Душата на Африка“ вижте на https://www.soul-of-africa.com/ .

Източник на статията – https://www.soul-of-africa.com/de/ausstellungen/master-of-fire.html .

Превод от немски – И. Димитрова

Художничките и техните портрети, направени от съпрузите им

Как автопортретът на съпругата се отличава от нейното изображение, създадено от съпруга й?

СОФИЯ БАГДАСАРОВА

5 МАРТ 2021

В чест на Международния женски ден решихме да обърнем внимание на семейната история на девет знаменити двойки-художници. По този начин искаме да покажем, в какво е разликата между портретите на една и съща жена, когато тя сама ги рисува или когато нейният възлюбен го прави. Задачата се оказа трудна: в световната история художничките не са толкова много, а тези, омъжили се за колеги, са още по-малко. Освен това, мъжете, неясно защо, рисуват портрети на своите съпруги-художници много по-рядко отколкото на съпругите-домакини. Може би защото, последните по-лесно се съгласяват да позират? И така, каква е разликата при представянето на жената в зависимост от това, дали тя разказва за себе си или това прави нейният любим?

Юдит Лейстер. „Автопортрет“. Около 1633. Фотография: National Gallery of Art, Washington
Ян Минсе Моленар. «Дует. Автопортрет на художника с жена му, Юдит Лейстер». Средата на 1630-те. Фотогр.: Sotheby’s

Юдит Лейстер

(1609–1660)

Холандската художничка Юдит Лейстер (ХVІІ в.) е работила толкова виртуозно, че векове наред арт-дилърите представяли – за да ги продадат по-скъпо – нарисуваните от нея платна за работи на знаминития й съвременник Франс Халс. Юдит е била омъжена за живописеца Ян Минсе Моленар, работещ по сходен начин и над същите сюжети. На автопортрета Лейстер се показва като професионалист – пред статива с палитра – и украсена със скъпи дантели (въпреки че, едва ли в този вид е рисувала в реалния живат). Нейният съпруг я изобразява на семейния автопортрет в стила на холандската жанрова сцена – весела двойка музицира след прекрасно угощение. Юдит и Ян имат пет деца, от които оживяват две. Между другото, омъжвайки се Юдит на практика прекратява да се занимава с изкуство, като най-вероятно става помощник на мъжа си.


Мари Жиру

(1734–1772)

Мари-Сюзон Жиру Рослин. „Автопортрет по време на копиране на портрет на де Латур“. Около 1770.  Фотография: частна колекция;
Александър Рослин. „Дама под вуал“. 1768.  Фотография: Nationalmuseum

Шведският портретист Александър Рослин успешно работил в европейските аристократични дворове.  При едно от своите пътешествия той се запознава с младата художничка, работеща в пастелната техника – Мари Жиру – ученичка на знаменития Морис Кантен де Латур. По време на техния брак се раждат пет деца. На картината френската съпруга е показана като очарователна дама с всички атрибути на женското кокетство. Това, между другото, е един от най-забележителните портрети в стил рококо. Самата мадам Рослин, както и нейната предшественичка в този списък, акцентира върху професията. При това тя не просто изобразява себе си с инструментите на художника, но и подчертано копира портрет, дело не на нейния съпруг, а на учителя – де Латур. Между другото, кокетният костюм присъства и на тази картина – просто през ХVІІ век жените не са могли да си представят, че биха могли да изглеждат по друг начин.


Елизабет Сидал

(1829–1862)

Елизабет Сидал. „Автопортрет“. 1853–1854. Фотография: Rossetti Archive
Данте Габриел Росети. „Портрет на Елизабет Сидал“. 1850. Фотогр.: Fitzwilliam Museum

Елизабет Сидал е една от рижавите красавици, намерени от прерафаелитите (група английски художници, поети и критици от средата на 19 век – бел.пр.) в работните квартали и приобщени от тях към културата. Данте Габриел Росети се жени за Елизабет. Тя му позира за образите на богини и фантастични кралици в много от неговите платна. В новия кръг Елизабет Сидал сама започва да пише стихове и да се пробва в живописта, но за съжаление, умира едва на 32 години. Съхранен е един единствен нейн автопортрет – миниатюра, демонстрираща, както несигурността на нейния маниер, така и скромността на художничката. А от работите на Росети е трудно да се избере един нейн портрет, защото те са десетки. Като пример можем да дадем този, на който Елизабет е изобразена като самата себе си – без атрибутите на Беатриче, Офелия, Корделия, Франческа да Римини и други героини.


Мария Крьойер

(1867–1940)

Мария Крьойер. „Автопортрет“. Около 1900. Фотография: Skagens Museum
Педер Северин Крьойер и Мария Крьойер. „Двойной портрет Марии и Педера Северина Крёйер“. 1890. Фотогр.: Skagens Museum

Сложните взаимоотношения на датския живописец Педер Северин Крьойер и неговата съпруга Мария са в основата на филма „Жената на художника“ (2012 г.). Мария е била талантлива художничка и една от най-красивите жени на Дания. Педер, както се оказва по-късно, страда от тежко психическо разтройство, което с времето се проявява. В периода, когато отношенията им са все още стабилни, съпрузите рисуват двоен автопортрет – той изобразява нейната глава, тя – неговата. Тук М. Крьойер наистина е красавица. А нейният автопортрет, нарисуван десетина години по-късно, когато трагедията е вече на прага, е внимателно вглеждане на една изморена жена в себе си, в опит да разбере своя вътрешен свят. И повече никакви атрибути на художника! През ХХ век на жената не й трябва да подчертава своята професионална пригодност.


Паула Модерсон-Бекер

(1876–1907)

Паула Модерсон-Бекер. „Автопортрет на шестата годишнина от брака“. 1906. Фотография: Paula Modersohn-Becker Foundation
Ото Модерсон. „Паула Модерсон-Бекер живописва в градината“. 1901. Фотография: Paula Modersohn-Becker Museum

Това е още един пример за трагичен брак между двама художници. Въпреки че нарисувал жена си по време на пленер в белоснежна рокля, художникът Ото Модерсон се придържал към мнението, че жената все пак трябва да си знае мястото и да се занимава повече с дома – за нея изкуството би трябвало да бъде по-скоро хоби. Паула обаче била на друго мнение. Когато през 1906 г. тя рисува своя знаменит автопортрет – първият портрет на гола бременна жена в изкуството на новото време, бракът й вече е на 6 години. Към този момент художничката от половин година живее в Париж, където се занимава с живопис, след раздялата със своя съпруг. Според изкуствоведите, бременността тук е метафорична и символизира творчеството. Краят е тъжен: мъжът й я взима от Париж, а в 1907 г. тя забременява истински и умира при несполучливо раждане – едва на 31 години.


Мариана Верьовкина

(1860–1938)

Мариана Верьовкина. „Автопортрет“. 1910. Фотография: Städtische Galerie im Lenbachhaus und Kunstbau München
Алексей Явленски. „Портрет на Мариана Верьовкина“. 1906. Фотогр.: Wiesbaden Museum

Алексей Явленски и Мариана Верьовкина не са били женени, но живяли и работили заедно 30 години. Ако искате да видите реалистичен портрет на Мариана Верьовкина, трябва да се обърнете към портрета на Илия Репин, който е бил нейн учител в ранния период. Тъй като, обаче, сега говорим за експресионисти, е много по-сложно да гадаем, какво те са влагали в своите портрети. Двете картини по принцип си приличат – неслучайно авторите размишлявали и експериментирали в едно и също поле. Автопортетът на Верьовкина, обаче, изглежда изпълнен с по-голямо достойнство и гордост – въпреки зелените бузи. А нейният портрет от четката на Явленски, въпреки правилния цвят на кожата, изглежда „по-отпуснат“ и въобще не говори за любовни чувства.


Наталия Гончарова

(1881–1962)

Наталия Гончарова. „Автопортрет с жълти лилии“. 1907–1908. Фотогр.: Държавна Третяковска галерия
Михаил Ларионов. „Портрет на Н.С. Гончарова“. 1915. Фотогр.: Държавна Третяковска галерия

Наталия Гончарова и Михаил Ларионов са още една двойка гении, които са били още по-радикални и са правели много по-смели експерименти. При това в течение на 60 години. Това, как изглеждала Гончарова на портретите зависело не от отношенията в тази двойка, а от стадия на художествения експеримент, в който се намирала към дадения момент. В „Автопортрет с жълти лилии“ Верьовкина е женствена и красива (и стои на фона на живописни работи) – съвсем в духа на сезанизма. Нарисуваният няколко години по-късно портрет от Ларионов може дори да се опише като скалъпен, тъй като това е колаж, в който има какво ли не – даже са залепени истинските коси на Наталия. Портретът ни показва „художничката на бъдещето“ (с четка и палитра), скроен по съвсем новаторски мерки. Въпреки това, Ларионов създава и много женствени портрети на съпругата си, например с красива шапчица.


Фрида Кало

(1907–1954)

Фрида Кало. „Автопортрет в образа на Техуана“. 1943. Фотография: Frida Kahlo Museum Trust
Диего Ривера. „Портрет на Фрида Кало“. Около 1939. Фотография: Frida Kahlo Museum Trust/LACMA

Интересно, има ли художничка, която да е нарисувала повече автопортрети от Фрида? Може би единствено Зинаида Серебрякова (въпреки че, нейният мъж не е бил художник, така че този пример отпада). Освен това, благодарение на масмедиите, Диего Ривера и Фрида Кало са най-известната съпружеска двойка-художници. И затова е толкова странно, че се оказа много трудно да се намери портрет на Кало от Ривера (за пример ще вземем неговата първа съпруга – Ангелина Беглова, която той рисува поне пет пъти). Картината, на която Диего рисува Фрида, се оказва неочаквано човечна и добра. Ако си спомним за автопортретите на Кало, веднага става ясно, че самата Фрида не би се нарисувала така простичко – без самоанализ и одиране на кожата.

Бележка от преводача :

През 2020 година бе издаден луксозният албум „Петдесет жени в българската живопис“, който представя творчеството на най-ярките художнички от началото на ХХ век до днес. Съставители са изтъкнатите изкуствоведи проф. Чавдар Попов и д-р Милена Балчева-Божкова .

Обложката на албума. Копирано от https://www.24chasa.bg/ojivlenie/article/9118347 © http://www.24chasa.bg

Източник на статията – http://www.theartnewspaper.ru/posts/8870/

Статията се публикува със съкращения.

Превод – И. Димитрова