Крехко и смело – съвременни художници изразяват себе си чрез муранско стъкло

Карен Ламонт. «Полулежащо ноктюрно 4». 2018. Стъкло, леене. Собственост на художничката. Фотог.: Государственный Эрмитаж/Courtesy the artist

„Glasstress“ отразява многообразието на съвременната художествена мисъл, обединено от стъклото

ВАДИМ МИХАЙЛОВ

14.09.2021

Тази изложба има дълга, но важна предистория. През 2009 г. венецианското „Студио Беренго“ измисля проекта „Glasstress“.  Свободният превод на названието означава “Разговаряйки на езика на стъклото“. За този период повече от 300 живописци, дизайнери и архитекти от цял свят, с помощта на стъклодуви, работещи в знаменитите ателиета на остров Мурано, въплътиха своите идеи в стъкло. Проектът се явява постоянен спътник на Венецианското биенале вече повече от 10 години и се показва в различни части на света. Идеята е проста – с помощта на арт-авторитети, широката публика да бъде убедена, че стъклото е не само посуда, полилеи и дрънкулки, с които са пълни сувенирните магазини в същото Мурано, но може да бъде материал за разговор за по-интересни и важни неща.

През 2015 г. в проекта сериозно се включи Ермитажът. В палацо Кавали – Франкети /Венеция/ се състоя изложбата „Glasstress 2015 Gotika“, организирана от музея съвместно със „Студио Беренго“ в паралелната програма на 56-то Венецианското биенале. Куратор бе Димитрий Озерков – главен по съвременното изкуство в Ермитажа. Тогава от Петербург пристигнаха доспехи и предмети за средновековни богослужения, изпълнени в стиловете на готиката и неоготиката. В диалог с тях влязоха стъклените обекти, измислени от Илия и Емилия Кабакови /“Арка на живота“/, Джейк и Динос Чапман /“Същото, но от стъкло“/, Ханс Оп де Бек /“Замразен натюрморт Vanitas”/. Тогава всички запомниха „Стъкленият Голям брат“ на китаеца Сун дун под формата на грамаден венециански полилей, от който във всички посоки стърчат камери за видеонаблюдение.

Сун Дун – „Стъкленият Голям брат“, 2015.

Сега дойде времето проектът да се покаже подобаващо в Русия, заемайки няколко десетки зали на Главния щаб /част от Ермитажа/ и представяйки 51 художника. „За нас бе интересно да покажем проекта „Glasstress“ на ермитажния зрител, свикнал да възприема стъклото по-скоро като наследство на приложно-декоративното изкуство. – казва съкураторът на изложбата Елисей Захаренков – Така се роди концепцията за преоткриване на стъклото като „прозорец към Европа“. Отчитайки, обаче, че проектът обединява художници от цял свят, се получи „прозорец към света“ – към бъдещето, което настъпва за стъклото в ателиетата на Мурано, т.е. един поглед върху това как традиционните технологии създават съвременно изкуство“.

Работата на класика на концептуализма Джоузеф Кошут „Всякакъв двуметров квадратен лист стъкло, опрян на всякаква стена“ е измислена още 1965 г., тук е нейната версия от 2009 г. Сред работите на големи съвременни класици на изложбата са „Свиване“ на Сезар и „Вечният емигрант“ на Илия и Емилия Кабакови. Известният британски скулптор Тони Краг също представи нови работи, а неговият провокативен белгийски колега – Ян Фабър –представи скулптура, наречена „Изпражняващите се гълъби на мира и летящи плъхове“.

Ханс Оп де Бек – “Замразен натюрморт Vanitas”, 2021. Работата е вдъхновена от класическия холандски натюрморт и неговото „поднаправление“, наречено Vanitas и представляващо алегорична композиция с череп в центъра.

Статията се публикува със съкращение.

Източник – https://www.theartnewspaper.ru/

Източник на ил. 2 –  https://bocamuseum.org/art/collection-highlights/painting-and-sculpture/glass-big-brother

Източник на ил. 3 – http://glasstress.org/my-product_tags/design/

Превод – И. Димитрова

Легендарна сграда на Мис ван дер Рое бе сглобена наново

Сградата на Новата национална галерия е построена през 1968 г. по проект на Лудвиг Мис ван дер Рое
Фото: Reiner Zensen/Legion Media

Новата национална галерия в Берлин – шедьовър на модернистката архитектура – е „строена много зле“. За връщането на изгубената й красота са били необходими шест години и 140 млн. евро

КАТРИН ХИКЛИ

08.09.2021 г.

В сградата на Новата национална галерия, построена през 1968 г. по проект на големия немски архитект Лудвиг Мис ван дер Рое /1886 – 1969/, бе проведена „хирургична“ реставрация под ръководството на един от водещите съвременни архитекти Дейвид Чипърфийлд. Чипърфийлд разказа, че неговата задача е била „да върне на този ценен пациент първоначалния вид, като го направи по-функционален“. 

Забележителността от стомана, бетон и стъкло, в която се разполага колекцията от изкуство на ХХ век, отново бе открита за посещения в края на август – след частична шестгодишна реставрация на стойност €140 млн. За да съответства сградата на съвременните изисквания са били нужни модернизиране на климатичната система, осветлението, безопасността, а също усъвършенстване на инфраструктурата за посетителите, в това число на трудноподвижните. При реставрацията бе подобрена и системата за превозване на експонати, която по принцип е скрита за чужди погледи. Били са отстранени опасни материали като азбест и изкуствени минерални влакна, които са широко използвани в строителството през 1960-те години.

Оригиналните части като решетъчната конструкция на тавана и каменните блокове са реставрирани съобразно изискванията за опазване на паметници на архитектурата на ФРГ. © BBR / Thomas Bruns

Дейвид Чипърфийлд споделя, че едно от основните изисквания на възложителя е било „да съхрани колкото се може повече от стила на Мис“. Но в стъклената сграда „няма къде да се скриеш“, обяснява британският архитект. По тази причина, за да бъде частичната реставрация „относително незабележима“, е трябвало да се премахнат около 35 000 строителни компонента, а след това да се върнат по възможност на старите си места.

„Наложи се да обърнем всеки камък, – казва Мартин Райхерт, директор на David Chipperfield Architects, отговарящ за осъществяването на проекта – но трябваше да се отнасяме към тях със същото внимание като към знаменити в цял свят произведения на изкуството. За половин век експлоатация без ремонт се бяха натрупали много неизправности – нашата задача бе, не само тези неща да се поправят, но и да могат да работят още 30 – 40 години без допълнителна реконструкция.“

Новата национална галерия в Берлин стана единствената сграда, която Мис ван дер Рое проектира в Европа след своето бягство в САЩ от нацистка Германия. Този знаков обект на архитектурния модернизъм не е лишен от елементи на класицизма. Така например, стъкленият хол, разположен върху подиум, напомня античен храм.

Лудвиг Мис ван дер Рое

Още за Мис ван дер Рое:

В началото на живота си Мис ван дер Рое започва да експериментира със стоманени рамки и стъклени стени, стил, който ще стане известен като International . Той е третият директор на Баухаузката школа по дизайн, след Валтер Гропиус и Ханес Майер, от 1930 г. до разпадането му през 1933 г. Премества се в САЩ през 1937 г. и в продължение на 20 години (1938–1958) е директор по архитектура в Технологичния институт в Илинойс (IIT), където учи своите студенти да строят първо с дърво, след това камък и след това тухли, преди да преминат към бетон и стомана. Той вярваше, че архитектите трябва да разбират напълно своите материали, преди да могат да проектират.

Въпреки че Mies не е първият архитект, който практикува простота в дизайна, той пренася идеалите на рационализма и минимализма на нови нива. Неговата къща със стъклени стени Farnsworth близо до Чикаго предизвика противоречия и правни битки. Неговата бронзова и стъклена сграда Seagram в Ню Йорк (проектирана в сътрудничество с Филип Джонсън ) се счита за първия стъклен небостъргач в Америка. Философията на Мейс, че „по-малкото е повече“, се превърна в водещ принцип за архитектите в средата на 20-ти век и много от небостъргачите в света са създадени по негов дизайн.

Източник на статията – https://www.theartnewspaper.ru/posts/20210908-fjbj/

Източник на текста за Мис Ван дер Рое – https://www.greelane.com/bg/

Източник на ил. 3 – https://eaadiproyectos.wordpress.com

Превод – И. Димитрова

Музеят за изобразителни изкуства на Сан Паоло ще бъде съединен със съседната 14-етажна сграда

Музеят за изобразителни изкуства на Сан Паоло.

Сега в залите на построения по проект на Лина Бо Барди музей е експониран само 1 % от неговата колекция, състояща се от 11 000 произведения.

ГАБРИЕЛА АНДЖЕЛЕТИ

30.08.2021

Един от най-големите и посещавани музеи на Латинска Америка – художественият музей на Сан Паоло на Асис Шатобриан (MASP) обяви за своето разширяване за сметка на 14-етажния блок, който го съединява с неговата историческа сграда чрез подземен тунел. Проектът е оценен на 33 млн. $ и ще бъде изцяло финансиран от частни инвеститори. В музея отбелязват, че това ще стане една от „най-големите благотворителни инициативи в Бразилия“.

В резултат MASP ще получи 7 000 кв. м допълнително пространство, в това число 7 изложбени зали с обща площ 2 600 кв. м, а също реставрационно ателие, помещения за провеждане на различни мероприятия, учебни аудитории, ресторант и магазини. Откриването е планирано за януари 2024 г.

Бразилският архитект от италиански произход Лина Бо Барди получава поръчката за проектиране на сградата на музея в края на 1940-те години. Нейният съпруг – писателят и куратор Пиетро Мария Барди, бива назначен за първи директор на музея, чието откриване се състоява през 1968 г. След завършването на всички дейности старата сграда ще бъде преименувана в чест на Лина, а новата ще бъде назована в чест на Пиетро Барди.

Художественият директор на MASP Адриано Педроза разказва, че настоящата площ на музея позволява да се експонира само около 1% от неговата колекция, която расте бързо в последните десетилетия и сега възлиза на 11 000 произведения на изкуството. „В сградата на Лина ние възнамеряваме да експонираме работи от постоянната колекция, а в новите зали с най-съвременно изложбено оборудване – да провеждаме временни изложби“.

Визуален проект за преустрояването на пространството на музея. Фотогр.: MASP

Съавтори на проекта са архитектът Жулио Невес, заемал поста на президент на MASP от 1995 до 2009 г. Той е автор на този проект и придобива сградата през 2000-те години. Негов съавтор е  архитектурното бюро Metro Arquitetos Associados, сътрудничало с музея над редица изложби, вкл. над получилата широко признание експозиция „Афроатлантически истории“.

Още за музея MASP :

Музеят е основан в 1947 г. от предприемача Асис Шатобриан и открит през 1968 година. Сградата на музея с геометрично-бетонна конструкция е сред забележителностите на Сан Паоло и един от главните символи на съвременната бразилска архитектура. Настоящата площ на музея е 10 000 кв. м. Той притежава и една от най-големите художествени библиотеки в страната. Колекцията на MASP е включена от Бразилския институт за история и изкуства в списъка на националното наследство на Бразилия.

Източници на статията – https://www.theartnewspaper.ru/posts/20210830-iwnp/

https://ru.wikipedia.org/

Източник на ил. 1 – https://www.viator.com/en-SG/tours/Sao-Paulo/Ticket-Art-Museum-of-Sao-Paulo/d5112-68768P319

Превод – И. Димитрова

Магичното изкуство на руските концептуалисти Франциско Инфанте и Нона Горюнова

АНА САВИЦКА

Франциско Инфанте, Нона Горюнова. «Артефакти». От серията “В късните часове“ /“К ночи”/. 2020. Фотогр.: Alina Pinsky Gallery

Московската галеристка Алина Пинска направи рискована крачка – вместо да покаже ретроспектива на печелившите и успешни живи класици на руския концептуализъм, Франциско Инфанте и Нона Горюнова, тя представя нова серия „артефакти“ от творческия и съпружески тандем. Цикълът „В късните часове“ /“К ночи“/, създаден през лятото на 2020 г., продължава главната тема на тяхното творчество – необятността на вселената. През нощта светът се връща към първоначалното си състояние, отричайки като че ли всички достижения на цивилизацията, така видими през деня. Артефактите от новата серия на авторите са както винаги технически сложни и детайлно обмислени, но този път са въплътени по необичаен начин. Част от фотоартефактите /общо 50 на изложбата/ за първи път са представени в голям формат. Всички те са напечатани в тираж два екземпляра плюс 2 авторски отпечатъка.

Фрагмент от изложбата в галерията на А. Пинска, 2021 г.

Още като студент на Строгановската художествена академия в Москва, Франциско Инфанте създава свой художествен език чрез средствата на абстракцията и геометрията. В края на 1960-те години, заедно със своята съпруга – художничката Нона Горюнова, той измисля своите „артефакти“, в които материализирани арт-обекти се сблъскват с природата.

Едноименният цикъл получава своя окончателен облик в средата на 70-те години. „Думата „артефакт“ аз заимствах от книга на Клифърд Саймък /американски писател – автор на научна фантастика – бел.пр./, която оформях. Артефакт е това, което не може да се случи, но което по някакъв непредсказуем и тайнствен начин се случва“ – казва художникът. Ф. Инфанте и Н. Горюнова развиват свой художествен метод. Те избират единствената идеална точка за снимане на ръчно направените от тях инсталации, за да създадат зрителни илюзии и метафори.

Художниците се съсредоточават върху своите отношения с природата, станала за тях символ на загадъчното и божественото. В днешния контекст на екологичните проблеми това, което правят тези автори е особено актуално. Освен това, изложбата в галерията на Алина Пинска се възприема като постскриптум към голямата изложба за кинетичното изкуство в Третяковската галерия, един от чиито главни герои стана Франциско Инфанте.


Франциско Инфанте, Нона Горюнова. «Артефакти». От серията «В късните часове ». 2020. Фото: Alina Pinsky Gallery

http://www.theartnewspaper.ru/posts/8879/

Превод – И. Димитрова

Изкуството на персийските каджари – декадентски разкош

В Музея на Изтока в Москва се откри изложба, посветена на един от знаковите периоди на персийското изкуство. Оказа се, че във фонда на музея се намира огромна колекция.

София БАГДАСАРОВА

17 май 2021 г.

Неизвестен художник. „Жена на прозореца“. Иран. XIX век. Фотогр.: Государственный музей Востока

Каджарите са предпоследната персийска династия, управлявала Иран от 1795 г. до 1925 г. След свалянето на последния каджарски шах настъпва бурно време (так например, за две години се появила съветска република), а след това на престола се възкачили шаховете от рода Пехлеви – до 1979 г. В по-широк смисъл под „каджари“ и „каджарско изкуство“ се имат предвид произведения, създавани в Персия в този период. Това е особен стил, който доста се различава от изисканата маниерност на периода на Сефевидите (XVI–XVIII век), знаменит със своите финни персийски миниатюри и особено обичан от западните колекционери.

Кутийка за ароматизиран тютюн. Персия. Втората половина на ХІХ век.  Фото: Государственный музей Востока

„Фирмените образци“ на каджарско изкуство са големи картини, нарисувани с масло върху платно. Това са наивистични парадни портрети на владетели, изображения на копнеещи юноши – принцове с ловни соколи, а също на танцьорки и красавици от хареми в различни пози и играещи акробатични танци. Маслената живопис, нетипична за исламското изкуство, се появява в Иран, защото шаховете от династията на Каджарите, подобно на Петър І, започват да изпращат художниците в Европа да се учат на занаят. Завръщайки се, каджарските живописци създават свой неповторим стил – смес от наивистичен ориентализъм със западни похвати. Най-характерният пример са портретите на каджарски момичета, поразяващи със своите костюми с гола гръд. Това така наричано от изкуствоведите каджарско деколте, обаче, в реалност не е съществувало – то е създавано от художниците и е своеобразен атрибут на разкоша и сексуалната свобода.

Резервуар, глава и чашка за наргиле. Иран. XIX век. Фото: Государственный музей Востока

В съвременния Иран, който след свалянето на Пехлеви е управляван от ултраконсервативния аятолах, веселото и фриволно каджарско изкуство не е на почит. То не излиза от музейните хранилища, не бива популяризирано – предимно се възпява изкуството на великите епични предшественици от рода на Сасанидите. В западните институции интересът към каджарите възниква съвсем наскоро, преди около 20 години. Първата голяма изложба, станала откритие за публиката, се състоява в ню-йорксия Бруклински музей през 1998 г. и 1999 г. Преди няколко години изложби за каджарите се провеждат в Лувъра, Музея на Виктория и Албърт, и в редица други. Явен симптом на интереса към епохата е, че през април 2021 г., на търг на Christie’s, бе продаден групов портрет на 24 каджарски принца за £ 2,3 млн, при начална цена от £ 1–1,5 млн. 

Неизвестен майстор. „Конна разходка“. Керамично пано. Иран. XIX век. Фото: Государственный музей Востока

„Това е ярко източно изкуство, но също изкуство на кича, изпълнено с наивно и силно жизнелюбие. Западът го разбра чак сега, до този момент те бяха съсредоточени върху другите персийци, изящните Сефевиди – разказва Полина Коротчикова (куратор на изложбата в Музея на Изтока) – Интересно е, че за нас (руснаците – бел.прев.) каджарското изкуство е много „по-родно“. Например, първата изложба на каджарско изкуство у нас бе проведена още през 1973 г. Взаимоотношенията на Руската империя и СССР с Персия все пак винаги са имали съвсем друг характер, защото тя е била наш южен съсед. Руснаците гледат на персийците по друг начин и могат да покажат тяхното изкуство по-дълбоко. За западната цивилизация, между другото, и персийците, и ние сме екзотика“.

Чаша от фаянс. Иран. XIX в. Фото: Государственный музей Востока

Както споделя кураторът, задачата на изложбата е била да се представи именно собствената колекция на Музея на Изтока, която не е била достатъчно изучена. Изясни се, че във фонда има около 1000 експоната, от които са показани 350 – най-добрите. Сред тях са живопис, керамика, костюм, оръжие. Ако говорим за руските сбирки на персийско изкуство, то всички обикновенно отбелязват Ермитажа, където са се стичали дипломатическите подаръци и лични покупки на завръщащите се дипломати. Обаче в Ермитажа няма живопис върху стъкло, единият от уникалните каджарски жанрове на приложно-декоративното изкуство, а в Музея на Изтока се намират няколко прекрасни образци. Що се отнася до портретите на красавици, то в московския музей има 7 различни дами (някои с прословутото „каджарско деколте“, други с истински дрехи).

Мухамад Али. „Прием в двореца на Фатх-Али-шах на празника Навруз“. Иран. 1834. Фото: Государственный музей Востока

„Нашата каджарска колекция се е формирала от различни източници – разказва П. Коротчикова – Много от предметите на приложно-декоративните изкуства и живописта са дошли от дома на Вяземските князе в Остафиево. Голяма част от фондовете – цели две колекции, са предадени от журналистите и дипломати Рудолф Абих и Владимир Тардов. И двамата са работили в Иран през 1920-те години, когато епохата на каджарите завършва и много неща стават достъпни като цени. За наш късмет те обикнали и започнали да събират именно този стил, който тогава бил разбираем за малцина и като цяло изглеждал груб и наивен.“

Сред експонатите е представено писмото на шаха, написано до Николай І след убийството на А. Грибоедов (руски посланник в Персия и изтъкнат писател – бел.прев.), фотографии от Кунсткамерата в Санкт-Петербург, а също няколко предмета предоставени от руския частен фонд Марджани, специализиращ се на исламско изкуство.

Роскошь заката: Иран эпохи Каджаров / Разкошът на залеза – Иран от епохата на Каджарите
Изложбата ще трае до 25 юли 2021 г.

Източник – http://www.theartnewspaper.ru/posts/9070/

Превод – И. Димитрова


Британският художник Грейсън Пери подготвя паметник за края на пандемията

Камбаната-паметник трябва да прогони болестта и да защити стар леярен цех.

ГАРЕТ ХАРИС

17 май 2021 г.

Художникът Грейсън Пери. Фотогр.: EPA/NEIL HALL/ТАСС

Лауреатът на премията „Търнър“ и национална гордост на Великобритания – художникът Грейсън Пери, е решил да отлее камбана в чест на края на пандемията от COVID-19. Ако всичко тръгне по план, тя ще бъде готова, когато кризата премине, към края на 2021 г. „Диаметърът на камбаната на Грейсън ще бъде малко по-голям от метър. Тя трябва да тежи около тон, т.е. като размер да бъде съпоставима с камбаните на Биг-Бен“ – казва Адам Лоу – основател на фондация „Factum“, курираща проекта, която е сред водещите организации в областта на съхраняване на цифровото наследство. „Коронокамбаната“ ще бъде създадена в леярната „Pangolin“ в Глостършир – западна Англия.

Представителите на „Factum“ имат намерението в близко бъдеще да отлеят серия камбани, проектирани от художници, в бившия завод за камбани в района Уайтчапъл, в източен Лондон. Заводът, основан през 1570 г., е известен с това, че в него са видели бял свят знаменитите камбани на Биг-Бен или, например, филаделфийската камбана на Свободата – един от главните символи на американската борба за независимост. Собствениците на предприятието в четвърто поколение – Алън и Катрин Хюз, управляващи го вече 45 години, го продават през 2017 г. на предприемача Винсънт Голдштайн. Той отстъпва завода на американската инвестиционна група „Raycliff“. Новите собственици планират да запазят самата сграда, но да съборят пристройката от 1980-те години в задния двор на участъка. Това се прави с цел да се освободи достъпа на автомобили към бутиковия хотел, както и към планираните кафенета и ателиета за креативни бизнес-проекти на същата улица.

Църковни камбани в ателието на леярния завод в Уайтчапъл. Около 1880 г. Фотог.: State Library of New South Wales

Над 8 000 граждани официално са се изказали против плана на „Raycliff“, а двете протестни петиции са подписани от общо 27 000 човека. Кампанията против преустройството е поддържана от известния художник Антъни Гормли, директора на музея „Виктория и Албърт“ Тристрам Хънт, от бившия изпълнителен директор на Кралската художествена академия Сър Чарлз Саумарез Смит. Организацията за съхранение на историческото наследство “Re-form Heritage“, обединена с фондацията „Factum“, иска да откупи леярната и другите сгради, и да основе благотворителен тръст, който ще поддържа дейността на завода. Там също ще се съхранява архив от звукозаписи и 3D-сканове на камбаните, направени във Великобритания.

Обаче „Raycliff“ явно имат свой план. По думите на Уил Бърджес от „31/44 Architects“, новата леярна на старото място „ще бъде предоставена за управление на „AB Fine Art Foundry“ и инженеринговата компания с 200-годишна история Westley Group“. Именно на тях са доверили лиценза за производство на големите уайтчапълски камбани предишните собственици – семейство Хюз. „Сега те ще направят фабриката свой лондонски дом, продължавайки производството и продажбата на неголеми камбани“ – уверява Бърджес. 

Какво бъдеще ще има заводът, ще разберем в най-близко време.

Грейсън Пери /Grayson Perry/ е английски художник, писател и телевизионен оператор, роден през 1960 г. Той е известен със своите керамични вази, гоблени и облекло, както и с наблюденията си върху съвременната художествена сцена – изт. Википедия.

Проектирана от Грейсън Пери къща в Есекс, чиято цел е създаването на архитектура, хармонираща с природния пейзаж.

Превод – И. Димитрова

Източник – http://www.theartnewspaper.ru/posts/9069/

Източник на ил. 3 – https://bg.furniturehomewares.com/2014-08-07-house-for-essex-grayson-perry-fat-alain-de-botton-living-architecture-first-photographs

Държавният музей за изобразителни изкуства „А.С. Пушкин“ в Москва показва керамика и текстил на велики художници

На изложбата „Не живопис. Приложно-декоративно изкуство от колекцията на ДМИИ „А.С. Пушкин““ музеят е събрал керамика и текстил на Пабло Пикасо, Анри Матис, Фернан Леже и други не по-малко известни майстори.

ИВАН ПЕТРОВ

19 април 2021 г.

Ваза „Птици“ на Андре Дерен – края на 19 век. Източник : ДМИИ „А.С. Пушкин“

За първи път в центъра на вниманието на Пушкинския музей в Москва не е живописта, а керамиката и текстилът, създадени от знаменити майстори на ХХ век като Морис Дени, Раул Дюфи, Фернан Леже, Анри Матис, Пабло Пикасо. На изложбата „Не живопис. Приложно-декоративно изкуство от колекцията на ДМИИ „А.С. Пушкин“ са показани над 70 работи, сред които декоративна керамика на Дени и фовистите от сбирката на известния руски предприемач и меценат Иван Морозов /1871-1921/, както и нискотиражни произведения, създадени от Пикасо в керамичното ателие „Мадура“ във Валорис. Представени са текстилни пана на Жан Люрс и Фернан Леже, а също крайно редки пана на Дюфи – един от водещите художници-текстилци в епохата на ар-деко.

Паната на Фернана Леже на изложбата. Източник: https://www.mskagency.ru/

Керамиката се оказва органично продължение на творчеството на художниците. Пикасо и Леже винаги са били привърженици на възможно най-широкото внедряване на изкуството в ежедневието. Матис също започва да работи керамика в ателието на Андре Мете, но след това за дълго оставя този жанр и се връща към глината чак в края на своя творчески път. В музейната сбирка има три работи на Матис, относящи се към неговия втори и последен керамичен период. През дадения период художникът живее на Лазурния бряг, където в края на 1940-те години има вълна от интерес към този древен занаят. Там се откривали все нови керамични работилници, в тази техника се пробвали много живописци, идващи на юг. Матис се  интересувал от керамиката предимно като материал за монументални стенописи. Централно произведение на онези години става проектираната от него малка капела на Четките в доминиканския манастир в Сен-пол-дьо-Ванс, която той нарича „крайната цел на целия труд в неговия живот“.

Керамични чинии на Пикасо.

ГМИИ им. А.С.Пушкина
«Не живопись. Декоративноприкладное искусство из коллекции ГМИИ им. А.С.Пушкина»

Превод – И. Димитрова

Източник – http://www.theartnewspaper.ru/