На фона на пирамидите в Гиза ще бъде показана изложба на съвременно изкуство

Специален маршрут по комплекса от археологически паметници ще разкаже за влиянието на Древен Египет върху художници от различни епохи

ЕЙМИ ДОУСЪН

8 септември 2020 г.


Пирамидите в Гиза. Фотография: Adrian Dascal

На фона на пирамидите в Гиза ще се открие изложба, посветена на влиянието на Древен Египет върху художници от различни епохи. В експозицията „Вечността – това е сега“ (23 октомври – средата на ноември 2021 г.) ще бъдат включени произведения на египетски и чуждестранни художници. Те ще се разположат по дължината на специален маршрут, прокаран по територията на 4,5-хилядолетния обект от световното наследство на ЮНЕСКО.

„Тази изложба ще стане символ на надеждата на човечеството и скромно посвещение на цивилизация, преминала през изпитанието на времето“ – казва Надин Абдел Хафар, основателка на компанията Art D’Egypte, която се занимава с лансиране на египетско изкуство, организирайки ежегодно изложби на територията на различни обекти от историческото наследство.


Големият сфинкс в Гиза. Фотография: Joshua Michaels

Подборът на художниците се прави от Абдел Хафар заедно с независимия куратор Саймън Уотсън, а знаменитият египетски археолог Захи Хавас ще бъде в ролята на консултант при разработването на маршрута по изложбата. Инициативата е подкрепена от Националната комисия на Египет по работите на ЮНЕСКО и Министерството на туризма и древностите на Египет. В рамките на програмата ЮНЕСКО ще организира безплатни лекции, а местната младеж ще получи възможност да се пробва в качеството си на екскурзовод.

В същото време дългоочакваното откриване на Големия Египетски музей в близост до пирамидите на Гиза отново се отложи, този път, поне до средата на 2021 г. По последни данни, грандиозният проект на стойност 1 млрд. долара  ще бъде завършен към края на тази година.

Храмът „Карнак“ (2000 г. пр. Хр.), Луксор – Египет

Превод – И. Димитрова.

Източник – http://www.theartnewspaper.ru/posts/8369/.

Източник на ил. 3 – https://pixabay.com/

Строителството на Големия Египетски музей приключва

Фараонът Хеопс е имал нужда от 20 години за строителството на своята Велика пирамида. От 2002 година, когато бе обявен архитектурният конкурс за новия музей, до неговото откриване през следващата година ще минат точно две десетилетия.

Никълас Глас

16.09.2020


Реставрация на златния саркофаг на Тутанкамон в реставрационната лаборатория на Големия Египетски музей.  Фотография: Khaled Desouki / AFP

Строителството на Големия Египетски музей ще приключи в края на текущата година. За това разказа Атиф Мофта, на когото президентът на Египет – Абдел Фаттах ас-Сиси – още през 2016 г. поръча ръководството на един от най-престижните музейни строежи на ХХІ век. Новият музей е в близост до пирамидите на Гиза, като претендира също за ролята на най-продължителния строеж: неговото откриване се отлага от 2011 г., а стойността на проекта е нараснала за това време почти двойно – до 1 млрд. долара. Сега Абдел Мофта не е готов да назове конкртетни дати в предвид „обстоятелствата, свързани с пандемията от Ковид – 19”. Въпреки това, по оценка на ръководителя на проекта, „сградата е готова на 96,5%». Допълнително от „четири до шест месеца” ще отидат през 2021 г. за поместване но около 100 хлд. артефакта, в това число на 3 000 предмета от гробницата на Тутанкамон.


Строителството на Големия Египетски музей. Фотогр.: Министерство за древни находки и туризъм, АРЕ

Атиф Мофта е инженер по образование, генерал-майор и ръководител на строежа, и се гордее, че внася своя принос, като преработва проекта на главната фасада. Дъблинското архитектурно бюро „Heneghan Peng”, спечелило конкурса за музея през 2003 г., е планирало да построи километрична стена от прозрачен оникс, която е трябвало да се осветява отвътре през нощта. Стената на А. Мофта е изпълнена от стъкло и е двойно по-къса. Така той спестява 180 млн. долара бюджетни пари. ;mso-fareast-language:BG’>Абдел Фаттах ас-Сиси още през 2016 г. поръча ръководството на един от най-престижните музейни строежи на ХХІ век. Новият музей е в близост до пирамидите на Гиза, като претендира също за ролята на най-продължителния строеж: неговото откриване се отлага от 2011 г., а стойността на проекта е нараснала за това време почти двойно – до 1 млрд. долара. Сега Абдел Мофта не е готов да назове конкртетни дати в предвид „обстоятелствата, свързани с пандемията от Ковид – 19”. Въпреки това, по оценка на ръководителя на проекта, „сградата е готова на 96,5%». Допълнително от „четири до шест месеца” ще отидат през 2021 г. за поместване но около 100 хлд. артефакта, в това число на 3 000 предмета от гробницата на Тутанкамон.

Строителството на Големия Египетски музей. Фотогр.: Министерство за древни находки и туризъм, АРЕ

Въпреки това, Големият Египетски музей безспорно оправдава своето название. Неговата площ възлиза на 490 хлд. кв. м – това са размерите на голямо летище. В атриума, по думите на архитекта Ройшън Хенеган, „може да се паркира Боинг-747”, а експозиционното пространство е с размери на „четири футболни полета”. Най-големият експонат – статуята на Рамзес ІІ, с височина 11 м и тегло 83 т – е дошъл тук през 2018 г., като отриумът се строи около него. Зад неговия гръб е разположено широко стълбище, украсено с 87 статуи на египетски богове и фараони. Засега те стоят в защитна опаковка, но когато ги открият, ще служат като вид визуално пособие.

Източник – http://www.theartnewspaper.ru/

Превод – И. Димитрова.

Музеят „Бойманс – ван Бьонинген” в Ротердам ще покаже цялата си колекция

За тази част от колекцията, която се съхранява във фонда, в Ротердам е построена отделна сграда по проект на архитектурното студио MVRDV

СВЕТЛАНА ЯНКИНА, 17.08.2020


Сградата Depot Boijmans Van Beuningen. Фотография: MVRDV

Най-големият в Нидерландия музей – „Бойманс – ван Бьонинген”, в чиято колекция се намират работи на Бош, Рубенс, Кандински и Хокни, се разширява. За неговата сбирка от 151 хиляди експонати по проекта на знаменитото архитектурно студио MVRDV е построена сградата „Депо „Бойманс ван Бьонинген” (Depot Boijmans Van Beuningen).

Благодарение на неговия прогресивен инженерно-технически характер и ефектността, то претендира да се превърне в символ на Ротердам.


Depot Boijmans Van Beuningen – вътре. Фотогр.: MVRDV

Почти 40-метровата постройка с брезова горичка на покрива се слива с пространството на музейния парк. Този ефект се създава от облицовката на фасадата от огледални панели, в които се отразяват градският пейзаж и небето. Вътре има пет климатически зони, в които експонатите са поместени в зависимост от начина на съхраняване. Те се показват по същия принцип – част от тях ще покажат в 13-те гигантски витрини в атриума, който е пресечен от стълби в стил Пиранези, друго ще бъде скрито в кабинетите, а до крехките предмети като гравюри и рисунки, за които е опасно постоянното излагане на слънце, ще има достъп по предварителна заявка.

В музея отбелязват: „Музеите по целия свят обикновенно показват от 6 до 10% от своите колекции, останалите над 90 % са скрити в хранилище. Ние променяме тази традиция и първи в света показваме своята сбирка изцяло. Посетителите на Depot ще потънат в света зад кулисите на музея и ще разберат, какво всъщност означава съдържанието на безценната колекция от произведения на изкуството и грижата за нея” .


Проект на залите на хранилището на Depot Boijmans Van Beuningen. Фотогр.: MVRDV.

Проектът ще бъде представен на обществеността на 25-27 септември, а като музейно пространство „Депо” ще заработи след година.

Успоредно на проекта „Mecanoo” върви реконструкция на историческата сграда от 1935 година, където музеят „Бойманс – ван Бьонинген” се е намирал преди. Това е морално остаряла сграда, която освен това е опасна за посетителите заради използвания при строителството азбест. Откриването е планирано за 2026 год. Дали обаче там ще се върнат основните експонати, засега не се знае.

Между другото, в новите части на Москва, към 2023 година, планират построяване на открито фондохранилище за около двадесет музея, в това число на руския исторически музей и Третяковската галерия.

Статията преведе Ирена Димитрова.

Източник – http://www.theartnewspaper.ru .

Римският музей за съвременно изкуство MAXXI ще открие филиал в Л’Акуила – пострадалия от силно земетресение град

Филиалът на римския музей за съвременно изкуство се намира в дворец от XVIII век, възстановен с помощта на руското правителство

ГАРЕТ ХАРИС

11 АВГУСТ 2020


Палацо Ардингели – XVIII в. – град Л’Акуила. Фот.: Andrea Jemolo

Откриването на филиала на римския Национален музей на изкуствата от ХХІ век в град Л’Акуила, Централна Италия, е планирано за 30 октомври. Италианското правителство разказа за своите планове още през 2015 г. Появяването на новата културна институция би трябвало да подпомогне възраждането на Л’Акуила след земетресението от 2009 година, разрушило града и неговите околности и отнело живота на 309 човека.

MAXXI-Л’Акуила е разположен в двореца Ардингели, който силно пострада от стихийното бедствие. Министерството на културното наследство и туризма на Италия възстанови сградата с финансовата подкрепа на руското правителство.

В експозицията ще бъдат представени работи на Елизабет Бенаси, Алберто Гарути, Даниела де Лоренца, Нунцио и Еторе Спалети, снимки на италианския фоторепортер Паоло Пелегрина и живеещия в Париж фотограф и видео-художник Стефано Черио. В първата изложба ще бъдат включени също произведения на младата руска художничка Анастасия Потьомкина. Според прес-съобщението, „това ще бъде първата крачка за развитието на диалога между руските и италианските художници”.


Палацо Ардингели – XVIII в. – град Л’Акуила. Фотогр.: Andrea Jemolo

В пространството MAXXI в Л’Акуила също ще бъде разположена неголяма постоянна експозиция от колекцията на римския музей, както и работи на такива художници като Маурицио Кателан, Енцо Куки, Пиеро Манцони, Лилиана Моро, Маурицио Нанучи и Рудолф Штингел.

М. Кателан – „Щраус“, 1997 (препариран щраус)

MAXXI-Л’Акуила ще получава, както частно, така и държавно финансиране. През първите години италианското правителство ще превежда на музея 2 млн. евро ежегодно. През 2016 г. италианските власти обявиха за заделянето на 30 млн. евро за реставрация на катедралата, църквата Санта-Мария Паганика и средновековните стени на Л’Акуила.

Източник на статията – http://www.theartnewspaper.ru/

Превод от руски – И. Димитрова

Илюстрация – М. Кателан – https://www.hauserwirth.com/magazine/27610-maurizio-cattelan-fabio-mauri-fascism-italian-history-art-world-god

От красавци до ботаници – изкуствоведите и арт-дилърите в киното

Красавец в скъп автомобил или ботаник с маркови очила, трепетна дама или ефективен мениджър – как световната кинематография ни рисува експерта по изкуство

ЛЮДМИЛА ЛУНИНА

23 април 2020


„Как да откраднеш милион”, реж. У. Уайлър, 1966. Фотогр.: 20TH CENTURY FOX / Album/EAST NEWS, kinopoisk.ru

„Как да откраднеш милион”. Реж. Уилям Уайлър, 1966

Питър О’Тул, който играе ролята на изкуствоведа-криминалист Саймън Дермот е толкова очарован от Никол Боне (Одри Хепбърн) – дъщеря на известен колекционер и едновременно автор на живописни фалшификати – че се решава на престъпни действия. Той започва да прави лъжливи експертни оценки, извършва кражба от държавен музей, при това с отегчаващи вината обсотятелства. Също така „влиза в състава на престъпна групировка” и скрива откраднатото от него в надеждно място. Саймън Дермот, вярно, прави всичко това абсолютно безкористно, без да получи за всичките операции нито стотинка.

Към момента на снимките 33-годишният Питър O’Тул има вече образа на безстрашен неукротим лидер, каквито са били неговите предходни герои – английският разузнавач Лорънс Арабски и крал Хенри ІІ. В поредната роля на човек, нарушаващ правилата, O’Тул е доста органичен. Освен това е безупречно облечен и кара най-стилната кола на всички времена – същата днес е в колекцията на MoMA – кабриолет Jaguar E. Такава е била традицията, според която всеки специалист по изкуство е богат и прилича на английско денди.

Филмът е наситен с фалшификати. Целият музей, откъдето по сюжет крадат „Венерата” на Челини, е изцяло измислен. Музейните интериори са построени в павилионите на киностудио „Boulogne“. Художникът на филма (Александър Траунър) поръчва на млади живописци интерпретации на известни картини (за 100 хил. долара) и така, начинаещите таланти получили възможност да „се изгаврят“ с класиците. Още 50 хиляди стрували рамките. Затова пък, скъпоценностите на героинята на Одри Хепбърн били истински, предоставени от фирмата „Картие“.


Кадър от сериала „Следствието се води от познавачи”, серия «Овчарче с краставица». Режисьор Вячеслав Бровкин. 1979. Фотогр.: Центральное телевидение СССР, kinopoisk.ru

„Следствието се води от познавачи” – серия «Овчарче с краставица». Реж. Вячеслав Бровкин, 1979.

Образът на Муза Анатолиевна Боборикина, създаден от невероятната Лилия Толмачьова (1932–2013) – звезда на московския театър „Съвременник” – за дълго време хипнотизира съветската аудитория. Тя се превъплъщава в образа на идеалния изкуствовед – стилна и емоционална дама, тънко чувстваща прекрасното и абсолютно чужда на бита. „Ние се храним от безценен порцелан с позлатени вилици и лъжици, но какво ядем?! Сандвичи, консерви, безкрайните бъркани яйца!” – възкликва нейният съпруг.

Муза е жертва на професионалната самохипноза. От една страна, тя чувствително реагира на художественото качество на работите – било то живопис или малка пластика, от друга – благоговее пред марките. Работа на Фаберже[1] с печат, например, за нея е по-ценна от безименната (въпреки че по сценарий, и едното, и другото са фалшификати). Образът на Муза Боборикина се получава крехко-трагичен с ироничен подтекст.  

Но все пак трябва да се каже, че на мястото на Муза Анатолиевна би се объркал всеки. През 1970-те реалните (неизмислени) фалшификати са се правили на най-високо художествено ниво. Те са били щамповани от сребро в Балтийския завод, на стругове, произвеждали по-рано танкове. Фаберже даже не е мечтал за такава производствена база. Днес фалшификатите се съхраняват в Ермитажа и Кремльовските музеи, и се експонират наред с оригиналите (естествено, с честни подписи, т.е. фантазии на тема). В сюжета, стоящ в основата на «Овчарче с краставица», има две непреплитащи се линии – художествена и криминална. Между другото, за фалшификатите на Фаберже е имало истинско наказателно дело, по което е била осъдена голяма група хора, отишли в затвора за срок от четири до осем години. Мениджърът на този „проект“ – международният авантюрист Михаил Монастирски (1945 – 2007), се проявява през 1990-те и 2000-те години по различни начини, даже става депутат от парламента. В крайна сметка той загива при загадъчни обстоятелства в Швейцария.


[1] Карл Фаберже е знаменит бижутер, известен със своите „яйца на Фаберже“. Работи по поръчка на руските императори Александър ІІІ и Николай ІІ.


Колин Фърт във филма «Гамбит». Режисьор Майкъл Хофман. 2012. Фотогр.: Sony Pictures, kinopoisk.ru

«Гамбит». Реж. Майкъл Хофман, 2012

Комедията на режисьора Майкъл Хофман не получава похвали от пресата, въпреки, че нейният сценарий е написан от братя Коен, а главната роля изиграва Колин Фърт.

Изкуствоведът Хари Дин – консултант по създаване на частни колекции и муден ботаник – е шампион по попадане в нелепи ситуации. Според сюжета, той толкова се отегчава от гивизелъците на своя клиент, медийния магнат Лайнъл Шабандара (убедително изигран от Алън Рикман), че разработва оригинален план – как да продаде на магната фалшиви „Бали сено” от Клод Моне. За помощник той взима хубавицата Камерън Диас. Разбира се, в хода на операцията целият план се проваля.

Въпреки че филмът не е шедьовър, в него има зрънце истина, във всеки случай що се отнася до живота на един изкуствовед. Забравете за скъпите коли и хотелите – да си арт-консултант днес е рискован и неблагодарен труд. Имате работа с покупки за милиони, а вие самите нерядко живеете на жълти стотинки, изловени от домашната касичка. Вашите клиенти са изпълнени с презрение към всички по-бедни от тях, и на първо място – към вас, а в крайна сметка се пазарят най-добре. Хубавата новина е, че в края на филма каръкът-глупак Хари Дин ще бъде отмъстен, при това по най-неочаквания начин.  


Кадър от филма «Най-доброто предложение», реж. Джузепе Торнаторе (2013). Фотогр.: Warner Bros., kinopoisk.ru

«Най-доброто предложение», реж. Джузепе Торнаторе (2013).

Завоювалата много награди драма на италианския режисьор Джузепе Торнаторе с несравнимия Джефри Ръш в ролята на експерта по класическо изкуство и глава на аукционна къща

Той прави оценка само с един поглед, хвърлен на предмета. Даже вървейки, Вирджил Олдман може да види в прашната дъска потрет от Петрус Кристус[1]. Неговото разумно избрано дистанциране от обществото позволява да си съхрани образа на безгрешно божество, да иска и получава за своя занаят и знания достоен хонорар. Вирджил Олдман (в изпълнение на Ръш) е пример за всички изкуствоведи, които не искат да се превърнат в обслужващ персонал на богатите колекционери. Но няма мъдрост без глупост: експертът се оказва излъган от своите най-близки помощници, влюбва се в „подхвърлено” от тях момиче, като на края се лишава от своята изключителна колекция от женски портрети.

Именно с арт-колекцията, обаче, създателите на филма са се поизложили. Те представят като част от нея „Портрета на Жана Самари” на Ренуар от Пушкинския музей, „Форнарина” на Рафаел от Музея за изящни изкуства в Руан, „Жена в прозореца” на Данте Габриел Росети от Музея на изкуствата „Фог“ в Кембридж, т.е. такива неща, които е невъзможно да се окажат в частни колекции. Авторите на филма, обаче, не ги е домързяло да нарисуват наново купения на аукциона портрет на момиче в матроски костюм, уж принадлежащ на големия руски пейзажист Янски. Въпреки че, за него са се оттласнали от „Портрет на сина ми Кирил” (1920) на Борис Григориев.

Но най-голямо съмнение предизвиква сюжетът – когато опитният аукционист, човек, виждащ хората като на рентген, великият манипулатор и повелител на хората, изведнъж попада в паяжината на дребни мошеници и се подлъгва от прелестите на една кокона. Ако беше млада интелектуална актриса с ярка индивидуалност, като например Сирша Ронан – да, но Силвия Хукс не е убедителна.


Джейк Джилънхол във филма «Кадифен трион». Режисьор Дан Гилрой. 2019. Фотогр.: NetFlix. kinopoisk.ru

«Кадифен трион». Режисьор Дан Гилрой. 2019.

Треперете зрителки – този път арт-критикът е изигран от харизматичния, привлекателен и наистина добър актьор – Джейк Джилънхол. Премиерата на филма бе през 2019 г. на фестивала „Сънданс“, което е основателна причина лентата да се види. Действието се развива в днешно време, в Лос Анджелис, където умира един безизвестен художник, оставяйки след себе си хиляди странни картини – непрофесионални, но със силна енергетика. Върху това наследство, като котки върху рибки в аквариум, се нахвърлят арт-дилъри, маркетолози и консултанти от всички видове. Суета около съвременното изкуство – сблъсък на амбиции, преплитане на приятелство, ненавист и секс – такава е атмосферата в малкия свят, където всички са едновременно партньори, конкуренти, съперници и любовници. Цялата тази пъстра картина се е получила така, че не можеш да се откъснеш от екрана. Изкуството на неизвестния художник, обаче, се оказва със загадка. То започва да носи на всички участници в арт-пазара нещастия и смърт.

Арт-критикът Морф Вандеволт (Джилънхол) изглежда  много симпатичен. Той е сноб, бисексуален е, също е евтин перфекционист (понякога), критикуващ всичко – от картини до обзавеждането в квартирата на приятелката си и оранжевия гроб, в който погребват негов познат галерист: „Този гроб на разпродажба ли е купен? Не можаха ли да изберат по-тъмен? И какво – ще прекара в него цяла вечност?“ В същото време, обаче, Морф Вандеволт е надежден приятел и партньор, искрено обича изкуството, неуморно ходи по изложби и е прекрасно облечен – в стила „новата бедност“, с маркови очила „Том Форд“.

Историята на починалия гениален художник, чиито картини притежават магически ефект, не е измислена. Нейн прототип е Хенри Даргер (Henry Darger, 1892–1973). 16-годишният Даргер избягва от детския дом, в който пораства и където го смятат за слабоумен, и се урежда на работа като огняр в католическата болница на Чикаго. Там той прекарва цели 50 години. Чак след неговата смърт се изяснява, че през цялото време Даргер е съчинявал книга за възпитанието на децата-робове против робовладелците. В книгата има повече от 15 хил. страници и над 100 рисунки. Днес цените на Даргеровите творби надвишават 500 хил. долара.

Арт-критикът Морф Вандеволт също има свой прототип – американския изкуствовед Джери Залц (Jerry Saltz, 1951) – анализатор в сп. „Ню Йорк“, лауреат на премията „Пулицър“ за 2018 г. Той е автор на няколко книги, водещ на шоуто „Произведение на изкуството – следващият велик художник“ (Work of Art: The Next Great Artist (2010–2011) ). Залц също е гостуващ преподавател на Йелския и Колумбийския университети, носител на три почетни докторски степени.

Успоредно на критическите си статии, той превъзходно се изявява публично – майстор е на лекции за изкуство в стил „стенд-ъп“ и шампион по самокритикуване. Залц е уверен, че арт-критиците почти не влияят на кариерата на художника, въпреки че, списанието „Арт ревю“ го нарежда сред стоте най-влиятелни хора в света на изкуството. Залц активно ползва Фейсбук, където има 90 хил. последователи, като няколко пъти е бил критикуван за неуважителни постове.

Статията се публикува със съкращения. Източник – http://www.theartnewspaper.ru/posts/8038/

Превод от руски – И. Димитрова


[1] Петрус Кристус (нидерл. Petrus Christus) — фламандски художник, работил в Брюге (днешна Белгия) заедно с Ян ван Ейк.

Филиалът на Руския музей в Малага откри изложбата „Реализмът: вчера и днес“

Експозицията, в която са събрани около 200 произведения на изкуството, е била потготвяна от кураторите онлайн

СОФИЯ БАГДАСАРОВА

26 юни 2020


Филиалът се намира в сградата на бивша фабрика за тютюн и е открит през 2015 г.

Филиалът на Държавния Руски Музей[1] в Малага (Испания) излезе от карантината с изложбата „Реализмът: вчера и днес. Изкуството и истината“.  Кураторите проследяват, как неговите етапи са съсъществували и последователно са сменяли един друг – академичният, критическият, передвижническият, социалистическият и други. Поради забраната от пътувания, свързана с пандемията от COVID-19, проектът се е подготвял онлайн.

„Може да се каже, че над 180-те експонирани тук произведения от втората половина на ХVІІІ до началото на ХХІ век за първи път представят толкова цялостно и разгърнато еволюцията на фигуративното изобразително изкуство в Русия“ – съобщава прес-службата на музея.


Изложбата „Плакатът на нямото кино в Русия“. Фотография: Държавен Руски Музей

Сред представените работи особено внимание привличат картините на художници от ХХ век като Владимир Малагис, Семьон Павлов, Кузма Петров-Водкин, Алексей Сундуков, Александър Шендеров и др.

За пресата и публиката отркиването на изложбата бе онлайн – на официалния сайт на Руския музей и филиала в Малага, а също в социалните мрежи на музея.  Вече може да се види и на запис.

Наскоро – без тържества и преса – в същия музей бяха представени изложбите „Андрей Тарковски. Творецът на пространство“ и „Плакатът на нямото кино в Русия“. Идеята е била и трите изложби да се открият на 25 март, но пандемията е променила тези планове.


Изложбата „Реализмът: вчера и днес“, Фотография: Държавен Руски Музей.

[1] Руският музей е най-големият в света музей за руско изкуство – уникален архитектурно-художествен комплекс в историческия център на Санкт-Петербург. Той е първият в страната държавен музей за руско изобразително изкуство. Открит е през 1898 г., като решението за неговото основаване е взето от Император Александър ІІІ.

Източник – http://www.theartnewspaper.ru/posts/8188/

Източник на ил. 1 – http://malaga.lpsphoto.us/ru/collection-del-museo-ruso

Превод от руски – Ир. Димитрова

Джузепе Пеноне прави две големи дарения – на Филаделфийския художествен музей и центъра Помпиду

Скулпторът, представител на направлението „Arte Povera” (Изкуство от боклук), се надява, че неговите дарения от стотици работи на хартия ще предизвикат диалог

Нанси КЕНИ

17 юни 2020 г.


Джузепе Пеноне, „Растително вторачване” (1991), молив и туш, хартия. Courtesy of Philadelphia Museum of Art, 2020

Филаделфийският художествен музей и центърът Помпиду в Париж получиха големи дарения от работи върху хартия на Джузепе Пеноне –  италианския художник, свързан с движението „Арте повера”. Той е по-известен със своите скулптури, в които изважда на бял свят „същността” на дърветата.

Дарението на Филаделфийския музей (309 работи върху хартия и 5 ръчни книги на художника) обхваща пет десетилетия от неговия творчески път, започвайки от 1960-те, и съдържа голяма палитра от техники – графики, рисунки с графит, туш и водни бои и т.н. Дарението превръща музея в най-значимата сбирка от рисунки на Пеноне в САЩ – до този момент институцията притежаваше само две такива.

На центъра Помпиду художникът дарява 350 рисунки, които по подобен изчерпателен начин представят неговия творчески път, през който той изследва връзката между човека и природата, фокусирайки се върху теми като дишането, растежа и остаряването, и използвайки непретенциозни материали като камъни, клони и листа. До този момент Помпиду притежаваше 51 творби на Пеноне, 22 от които – рисунки.

В телефонно интервю от неговия дом в Турино, 73-годишният художник споделя, че пази повечето от рисунките още от края на 1960-те. В интерес на истината, неговата мечта е била на основата на тези работи да се създадат сбирки в Европа и САЩ. Връзката на Пеноне с Помпиду започва от основаването на музея през 70-те години и укрепва през годините, когато той преподава в École des Beaux-Arts в Париж. По този повод авторът споделя: „Франция е моята втора родина”.


Дж. Пеноне прави офорт върху медна плоча © Archivio Penone

Пеноне казва, че е „циментирал” своята връзка с Филаделфийския художествен музей докато работи с Карлос Басуалдо – главен куратор в отдела за съвременно изкуство – над книгата „Животът на формите” (Life of Forms). Книгата, изследваща неговото творчество, е съставена от К. Басуалдо и публикувана от Гагосиан и Ризоли през 2018 г. Според Пеноне, този проект показва, че Филаделфийският музей има дълбоки връзки с Европа.

Всяко пространство има свой дух и характер” – казва художникът за споменатите арт-институции – „Аз се надявам, че ще има диалог с колекцията във всеки от музеите, както и между двете дарения”. Помпиду и  Филаделфийският музей планират изложби на работите през 2022 г.

По думите на Басуалдо, най-интересните работи на Пеноне във филаделфийското „находище” включват част от най-ранните му творби, както и такива, свързани с известните „Приморски Алпи” (Maritime Alps) – скулптурни серии, показвани на открито в края на 60-те години. Кураторът е особено впечатлен и от рисунките, вдъхновени от френската прозаична поема „Песните на Малдорор” (Les Chants de Maldoror) от 1869 г. В тях Пеноне използва отпечатъците на ръцете си, за да създаде „променящ се пейзаж от знаци, в който анималистични форми и фигури на чудовища въздействат почти магически.”

Дж. Пеноне, „Малдорор“ (1987), черен туш върху ръчна хартия (отпечатък), Courtesy of Philadelphia Museum of Art, 2020

Басуалдо също отбелязва редица рисунки, свързани с „Идеи за камък” (Ideas of Stone) – серии от монументални скулптури, представляващи бронзови дървета с продълговати камъни в клоните. Той говори и за група рисунки на Пеноне, направени между 1977 г. и 1980 г. към поетичната серия „Дишане” (Breath). Тя представлява форми от теракота, които се асоциират с митовете за изпълването на човека с дъха на живота.


Дж. Пеноне, „Идеи за камък” (2003), молив, графит, водни бои върху хартия © Archivio Penone

Друг ярък момент е серията от рисунки върху хартия, тематично препращаща към работата „Да бъдеш река” (To Be a River) : Пеноне намира речен камък в родната си област Пиемонт, а след това моделира друг – от каменна кариера – по негов образец. Някои от тези рисунки възпроизвеждат двата камъка, използвайки различни техники (молив и кафе върху хартия, водни бои и молив върху хартия, молив и въглен върху хартия), докато други просто са породени от подобен творчески импулс.


Дж. Пеноне, „Да бъдеш река” (1981), молив и кафе върху хартия, Courtesy of the Philadelphia Museum of Art, 2020
„Да бъдеш река“, инсталация, 2012 – 2013, Лондон. © 2019 Artists Rights Society (ARS), New York/ADAGP, Paris. Photo © Archivio Penone

„Той мисли чрез рисуването” – казва Басуалдо – „Рисунките са абсолютно незаменими – основна част от неговата работа. Той създава с голяма лекота свят от резонанси между царството на животните и хората, флората и фауната, и природата като цяло”.

Кураторът също обръща внимание на рисунките, свързани със серията на Пеноне „Да развиеш нечия кожа” (To Unroll One’s Skin) от 1970 – 71 г. – поредица, в която авторът трактува връзката между повърхността на човешките тела и тази на камъка и мрамора. Чрез графичната техника на фротажа (отпечатък на предмет върху хартия с помощта на графичен материал), Пеноне се опитва да увековечи скални и дървесни повърхности. Той експериментира по същия начин и с отпечатъци на своята кожа и коса върху парчета хартия или други материали.


Дж. Пеноне, „Да развиеш нечия кожа” (1970), колаж – графиен отпечатък върху ръчна хартия

„Рисунката е спонтанен начин на изразяване извън спецификата на езика – рисуването е език извън времето” – казва Пеноне – „От древните стенописи, намерени в пещерите, до Средновековието и Ренесанса, рисунката носи в себе си културата и езика на всяка ера.” Авторът допълва: „Има определена свобода в рисуването, която не можеш да имаш в скулптурния процес – нещо като синтез. Аз мога да разгърна идеите си, като ги записвам” – върху хартия във вид на инструкции или литературни цитати.

„Сред най-провокативните работи, дарени на Помпиду, са три рисунки, свързани с „Работен проект за дървета” (Working Project on Trees, 1968), датиращи от времето, когато Пеноне започва работата си по тази идея“ – казва Йонас Сторсве – уредник на сбирката с рисунки и графики в Отдела за рисунки и графики. Рисунките са свързани със скулптура, в която ръката на художника – от бронз – е хваната за дърво. Тази творба илюстрира как ”то (дървото) продължава да расте, но с изключение на мястото, където е ръката”.


Дж. Пеноне, „Работен проект за дървета” (1968), графит върху хартия © Archivio Penone

Дж. Пеноне, „Приморски Алпи – то ще продължи да расте освен на това място.”, 1968 – 2003, © 2019 Artists Rights Society (ARS), New York/ADAGP, Paris. Photo © Archivio Penone

Сторсве също подкрепя тезата си с „Огледални контактни лещи” (Mirrored Contact Lenses, 1970) – рисунка с туш, основаваща се на известен днес пърформанс, в който Пеноне носи огледални контактни лещи, отразяващи околния пейзаж и едновременно пречещи на носещия ги човек да вижда. [1]

 
Дж. Пеноне, „Огледални контактни лещи” (1970), черен туш, хартия © Archivio Penone

Той акцентира на пет работи без наименования – с туш и графит върху хартия, отпращащи към бронзовите пластики на художника от серията с така наречените „растителни жестове”. Това са скулптури, които той инсталира на открито – кореспондиращи с храсти и дървета, а в закрити пространства – с домашни растения.

Рисунките изобразяват лежащата Ева и са вдъхновени от известна френска романска статуя. Те „подчертават важността на серийността в рисунъчното творчество на Пеноне”- отбелязва Сторсве.


Неназована работа на Пеноне – 1984 г., графит, хартия. Свъ,зана е с неговите бронзови „растителни жестове”, вдъхновени от френска романска скулптура на Ева в катедралата в Отьон © Archivio Penone
 

Джузепе Пеноне споделя, че би желал даренията да породят чувство за „участие и принадлежност” у посетителите на музеите: „Надявам се, че публиката ще може да усети и сподели тази енергия.”


[1] Външният свят се е отразявал в очите на Пеноне, като лещите на практика блокирали зрението му. Огледалните контактни лещи на Пеноне съдържат идеята, че човекът трябва да се вглежда в себе си, за да може да се разгърне творчески пред външния свят. Пърформансът на Пеноне е документиран във фотографиите на Паоло Сартор. – От: https://aureliomadrid.wordpress.com/2008/02/04/giuseppe-penone/

Източник – https://www.theartnewspaper.com/

Превод от англ. език – Ирена Димитрова.

КЛИМТ И КЛЕЕ В БАСЕЙНА

В Бордо, в бивша база за подводни лодки, построена по време на Втората световна война, отвори врати най-големият в света център за цифрово изкуство

Людмила Лунина

15 юни 2020 г.

Подводната база в Бордо, построена през 1941 година. Фотография: Culturespaces

Уникалността на центъра за цифрово изкуство „Басейни от светлина” (Bassins de Lumières) в Бордо се дължи не само на неговата площ от 41 хил. кв. м, но и на самото водно пространство: хората се предвижват по мостици над водната повърхност, изображенията се проектират върху стени със стометрова дължина и се отразяват във водата, придавайки по този начин ново измерение на изкуството и омагьосвайки зрителя.


Работи на Густав Климт в центъра за цифрово изкуство «Басейни от светлина» (Bassins de Lumières). Фотогр.: Culturespaces.

В неотдавна откритото арт-пространство сега се показват 40-минутни програми за творчеството на Густав Климт и Пол Клее. Филмите, в които човек може да се потопи, вървят на фона на „Вълшебната флейта” на Моцарт. Създателите на новия комплекс се надяват да привлекат през тази година 400 хил. зрители. Засега електронните билети се продават на времеви интервали по час и половина и за щастие, се купуват. Да се разходят из огромните пространства – това е, от което се нуждаят хората, които в течение на два месеца – по време на карантината, бяха затворени между четири стени.


Работи на Густав Климт в центъра за цифрово изкуство «Басейни от светлина» (Bassins de Lumières). Фотогр.: Culturespaces
 
Работи на Пол Клее в центъра за цифрово изкуство «Басейни от светлина» (Bassins de Lumières). Фотогр.: Culturespaces

Подводната база в Бордо е построена през 1941 г. за немската флотилия – след окупацията на Франция. Тук са били скрити 15 подводни лодки. Базата е направена качествено и не е пострадала от бомбардировките на съюзниците. В мирно време на това място се е намирал металургически завод, след което районът постепенно се превръща в захвърлена промишлена зона. На настоящия собственик на компанията „Culturespaces” са му трябвали две години и 10 млн. евро, за да обнови помещенията, да постави 90 видеопроектора, 80 тонколони и да прекара 100 км оптически кабели. „Culturespaces” вече е създала аналогични центрове за цифрово изкуство в Париж (l’Atelier des Lumières) и на Лазурния бряг (Carrières de Lumières). Центърът в Париж се откри през 2018 г., в леярен цех от ХІХ век., а на Лазурния бряг, до град Бо-де-Прованс, дигиталните програми се показват в каменната кариера Вал-д’Энфер. Новият цифров център в Бордо, обаче, е в пъти по-голям от своите предшественици.


Работи на Густав Климт в центъра за цифрово изкуство «Басейни от светлина» (Bassins de Lumières). Фотогр.: Culturespaces

Източник – http://www.theartnewspaper.ru/posts/8160/

Статията преведе Ирена Димитрова.

В Антверпен ще представят копие на изчезнала картина на Вермеер

Платното „Момиче с чаша вино и музикант, свирещ на флейта” до скоро се намираше извън полезрението на изкуствоведите

МАРТИН БЕЙЛИ

10 юни 2020


Неизвестен художник. „Момиче с чаша вино и музикант, свирещ на флейта”, 1660-те години. Фотография: Courtesy of Kaizerskapel, Antwerp.

Следващата седмица в Антверпен ще покажат картина, която определят като копие на изчезнала работа на Ян Вермеер. „Момиче с чаша вино и музикант, свирещ на флейта”, нарисувана вероятно в началото на 1660-те години, ще бъде експонирана в Императорската капела.

По думите на куратора на капелата Жан-Пиер Де Брюн, голяма част от детайлите в композицията подсказва, че тя по всяка вероятност се основава на неизвестна работа на Вермеер. До наши дни са стигнали само около 36 оригинали на делфтския майстор. Съдейки по различни описи, много други негови картини са изгубени. Съществува само едно ранно копие на известна на нас работа на Вермеер – това е версията на „Китаристката” от Кенууд-Хаус, намираща се в Художествения музей на Филаделфия.

Ян Вермеер. «Китаристка». 1672. Фотография: Google Art Project

КартинатаМомиче с чаша вино и музикант, свирещ на флейта”, нарисувана върху платно, е предоставена за временно ползване от анонимен брюкселски колекционер. За произхода на платното нищо не се съобщава, но съдейки по всичко, то неотдавна е било купено на един от белгийските търгове.

Де Брюн обръща внимание на бялата керамична стомна, много напомняща стомната от картините на Вермеер „Урок по музика” (начало на 1660-те – Кралска колекция, Лондон) и „Чаша вино” (1658 – 1660 г. – Берлински музеи). На брюкселкото и берлинското платна си приличат и роклите на момичетата. Освен това, Де Брюн отбелязва голямата прилика между дясната ръка на момичето с чаша вино и кутрето на модела от „Китаристката” (ок. 1672 г. – Кенууд-Хаус, Лондон). По негово мнение, столовете на заден план са „много в стила на Вермеер”, както и характерната сива стена, до която са поставени.

Скептиците ще възразят, че всички тези детайли могат да се срещнат и при съвременниците на Вермеер, например, при Питер де Хох и Габриел Метсю. Лицата на двата персонажа в брюкселското платно, особено лицето на мъжа, не приличат на вермееровските. Де Брюн твърди, че неговите черти са могли да се деформират в резултат на ретуш.

Момиче с чаша вино и музикант, свирещ на флейта” до скоро време се намираше извън полезрението на изкуствоведите, така че Де Брюн чака реакциите на специалистите, след като картината бъде изложена в Императорската капела между 17 юни и 17 юли.

Източник – http://www.theartnewspaper.ru/posts/8155/

Превод от руски език – Ирена Димитрова.

Картините-знаци на британския художник Питър Ливърсидж

Преди и след – фотография на ръчните надписи на Питър Ливърсидж в парка Wennington Green в Източен Лондон © Peter Liversidge

Деклариращи своята подкрепа за Националната здравна служба (във Великобритания – NHS – бел. прев.) чрез различни послания и във всякакви цветове, те бяха един от най-ярките лондонски символи на короновирусната пандемия. Това доказа тяхното масово публикуване в социалните мрежи. Сега всички ръчно създадени „Картини-знаци в подкрепа на Националната здравна служба” на Питър Ливърсидж, които през седмиците на карантината се бяха умножили около входа на Wennington Green park в Източен Лондон, са изчезнали. Този мимолетен социален и артистичен акт не бе инициатива на местните власти (които по-рано предприеха действия да премахнат надписите, но бързо разбраха, че това е крайно непопулярно), а на самия художник.

„Трябваше да се постави точка” – казва Ливърсидж – „Няма нищо по-лошо от това, нещо да бъде разрушено, да загуби значение или просто да изчезне. Беше важно, че картините-знаци се превърнаха в паметник на времето. Но също важно бе, че те изчезнаха. Аз исках работите да бъдат чисти, аполитични и насочени към онези, които, помагайки ни ежедневно, обикновено остават неотблагодарени.”

На Ливърсидж и десет негови приятели им отнело само час да разглобят всички 571 знаци, които той поставял от Великден насам по нощно време. Прибират ги окончателно миналия четвъртък. Авторът описва това като акт на „идеално импровизиран времеви момент” – точно след като лондончани за последно ръкопляскат на Националната здравна служба. „Това не бе планирано за онази нощ, просто не можах да намеря хора да ми помогнат по-рано през седмицата” – казва художникът – „Но след като бе анонсирано, че те (хората – бел. прев.) нямаше да са заети с ръкопляскане, си помислих, че точният момент е дошъл.”

Както и да е, надписите на Ливърсидж може би вече ще изчезнат, но се изясни, че са твърде важни като символи, за да бъдат забравени завинаги. В момента вървят преговори за постоянно място на работите, като бе съобщено, че такова ще се намери по-късно това лято. Междувременно знаците ще отсъстват, но няма да бъдат забравени.

Източник – http://peterfoolen.blogspot.com/2014/09/peter-liversidge-sign-paintings

Статията преведе Ирена Димитрова.