Рейксмузеум се готви за небивал наплив към изложбата на Вермеер

Ян Вермеер. «Прекъснатият урок по музика». 1660–1661. Фрагмент.

Изложбата с краткото название „Вермеер“ ще се открие на 10 февруари, но музеят в Амстердам отсега се готви за безпрецедентен интерес на публиката към ретроспективата, включваща картини, чието авторство преди предизвикваше въпроси

THE ART NEWSPAPER RUSSIAМАРТИН БЕЙЛИ

23.01.2023 г.

Всяка изложба на Ян Вермеер става сензация, а предстоящата ретроспектива в Рейксмузеум (Националният музей на Нидерландия – бел.прев.) се превърна в такава още до откриването. Тя ще започне работа на 10 февруари (и ще продължи до 4 юни), но вече сега са продадени над 100 хиляди билета – никога до сега не е имало такова търсене на билети за амстердамския музей. Ръководството на Рейксмузеум разпореди да се удължат работните часове до 22 часа, три пъти седмично. Освен това, любителите на творчеството на холандския художник по цял свят вече получиха достъп до цифровия проект „По-близо до Вермеер“, който позволява да се вникне в най-малките подробности на неговата живопис и даже личен живот. Специално за изложбата картините бяха дигитално заснети в невероятен размер, позволяващ буквално да се разгледа всяка частица от пигмента върху платното; това пътешествие по света на Вермеер е озвучено от актьора и писател Стивън Фрай (в английския вариант).

Ян Вермеер. «Гледка към Делфт». 1660-1666.

Фото: Mauritshuis

Трябва да се отбележи, че музеят отрано и доста старателно започна да „подгрява“ интереса към ретроспективата. Например, той потвърди статута на три картини, чиято автентичност преди предизвикваше въпроси.

Най-голямата изненада в изложбата е участието на „Момичето с флейтата“ (1664–1667 или по-късно) от Националната художествена галерия във Вашингтон. Съвсем наскоро, през есента на 2022 г., кураторът на американския музей – Марджъри Виземан, подкрепяйки своята позиция с внушително научно изследване, заяви, че тази картина е нарисувана от „ученик на Вермеер“, а не от самия холандски художник, както се смяташе по-рано. На току-що закрилата се експозиция в американския музей картината бе изложена като „работа на ателието на Вермеер“. Рейксмузеум обаче не е съгласен и смята творбата за „рожба“ на Вермеер.

Ян Вермеер. «Момиче с флейта». 1568.

Фото: National Gallery of Art, Washington

Изображението на света Пракседа (1655) сега също се смята за творение на художника. Това копие на италианеца Феличе Фичерели (1640–1645, днес в колекцията на Ферняни, гр. Ферара) е определено през 1969 г. като възможна работа на Вермеер поради разпознаваемия подпис. При това, професионалните кръгове са се съмнявали в автентичността на картината. Въпреки всичко, през 2014 г., „Света Пракседа“ бе продадена на аукцион на Кристи’с като работа на Вермеер (към онзи момент тя бе призната от няколко ключови изкуствоведа). В Рейксмузеум тя пристигна благодарение на токийския Национален музей на западното изкуство, в чиято колекция се намира сега.

Последно допълнение към скромното наследство на художника стана „Момиче на виржинал“ (1670–1672). Въпреки че, в продължение на десетилетия версията за авторството на Вермеер, се опровергаваше, картината бе реабилитирана незадълго до появата й на търговете на Сотби’с през 2004 г. В противоречие с първоначалните подозрения, през последните години тази работа става все по-популярна, и експертизата на Рейксмузеум потвърди нейната автентичност. Картината се намира в частната Лайденска колекция на нюйоркския инвестиционен мениджър Томас Каплан (показвана  е също в Москва и Санкт Петербург през 2018 г.).

По този начин признатите работи на Ян Вермеер за последните десетилетия станаха значително повече. Каталогът с произведения на художника, съставен под ръководството на Албърт Бланкърт през 1975 г., включваше 31 произведения. Сега, по данните на Рейксмузеум, те са 37. За предстоящата изложба се получи да бъдат събрани 28 от тях – от цял свят, включително от САЩ и Япония. Това са: „Момиче с перлена обеца“ (около 1664–1667) от Маурицхьойс в Хага, „Момиче, четящо писмо до отворен прозорец“ (около 1657–1659) от Дрезденската картинна галерия на старите майстори, „Плетачката на дантели“ (около 1669–1670) от Лувъра и “Жена, държаща везна“ (около 1663–1664) из Националната художествена галерия във Вашингтон.

Ян Вермеер. «Момиче на виржинал». 1670–1672.

Фото: National Gallery, London

Последно изложба на Вермеер е показвана в Дрезден през 2021 г.; тогава се получи да бъдат събрани десетки картини. До днес най-голямата експозиция, посветена на майстора, остава тази от 1996 г., организирана от Маурицхьойс в Хага, където са представени 23 платна.

Превод от руски език – И. Димитрова

Източник – https://www.theartnewspaper.ru/posts/20230123-gece/

Как картини на Едуард Хопър станаха собственост на един „обикновен свещеник“

Едуард Хопър. Около 1937.

Фотог.: Harris & Ewing

На изложбата в нюйоркския Музей на американското изкуство „Уитни“ изплуваха тайни на повече от десет години, както и работи на Едуард Хопър, които са прехвърлени от таванската стая на художника при днешния собственик – баптистки свещеник

КЛЕЪР УНАЛИСЪН КОУЛ

16.01.2023

Изложбата „Ню Йорк на Едуард Хопър“ в Музея на американското изкуство „Уитни“ върна старата загадъчна история с над десетгодишна давност – за свещеника, който е станал собственик на стотици работи на знаменития художник.

В експозицията са представени много лични вещи на Едуард Хопър (1882–1967) – писма, фотографии и списания от архива, подарен на музея от преподобния Артайър Р. Сенборн. За неговата колекция от картини на Хопър е известно отдавна, но ето, вече почти 50 години тя е скрита, а обстоятелствата, при които свещеникът я събира, изглеждат доста мъгливи.

Артайър Сенборн, починал през 2007 г., е бил баптистки свещеник в град Найек, в щата Ню Йорк, и негов съсед. Той наглеждал къщата, където продължила, след смъртта на художника, да живее сестрата на Хопър – Марион, а също помагал на самия художник и неговата жена – Жозефина, в последните години от техния живот. Преди това преподобният намира на таванската стая на семейството неговия архив, а също – ранни работи на художника.

На Сенборн принадлежал етюд за книгата на Хопър „Слънчева светлина в кафенето“ (1958), който, по негови думи, е подарък от семейство Хопър.

Фотог.: Heirs of Josephine N. Hopper

Героят на тази история сам разказва за това през 1982 г., изнасяйки реч пред Историческото общество на окръга Роклънд по случай 100-годишнината от рождението на Хопър. В „New York Times“ тогава съобщават, че свещеникът става собственик на повече от 300 произведения. Показателно е, че официалното наследство на художника е преписано на Музея Уитни още през 1968 г., по завещанието на Жозефина Хопър.

По думите на Сенборн, всичко започва от там, че той става постоянен гост в дома на Хопърови. „Аз имах ключ и само заради това реших да хвърля едно око на таванската стая“ – разказва той. А ключът се появява при него след като купува на сестрата на Хопър телевизор и тя „така се увлича по сапунените сериали“, че не вдига телефона и не отваря вратата. Оттук и възниква необходимостта от допълнителен ключ.

„Когато той за първи път се качва на тавана, е поразен. „Това беше истинска пещера със съкровища!“ – спомня си свещеникът. Семейство Хопър „пазят всичко“, защото таванското помещение е било първото ателие на художника. Сенборн показва на публиката ранен етюд на Хопър с изображение на обстановката в това ателие, включващо картина на статив“. „Този статив го има при мен – се хвали той, – И картината – също“.

Едуард Хопър. «Скица на интериора на ателието на художника в таванското помещение на неговия дом». Около 1900.

Фотог.: Heirs of Josephine N. Hopper

През 2020 г. стана известно, че това е била вариация на работа от американския пейзажист Брус Крейн, която младият Хопър копира от викторианско списание за художници-любители. Сенборн греши, смятайки, че там е изобразено сковано от лед езерце в Найек. По-късно работата е продадена чрез „Heather James Fine Art“. Сред другите по-известни картини, които остават при Сенборн, е „Градски покриви“ (1932). Този залез е показан на изложбата в Музея Уитни.

Въпросът, на какви основания Сенборн, който вече в началото на 1970-те години започва да разпродава работи от колекцията, като например същите „Градски покриви“, предизвиква спорове много преди откриването на изложбата. По думите на свещеника, едни произведения са подарени на него от семейството, а други той придобива, откупувайки имуществото на къщата в Найек и нюйоркското жилище на Хопър. Журналистите от „New York Times“, обаче, проучили закрития архив на музея, така и не можаха да изяснят историята на колекцията и да проследят произхода на тези работи.

Едуард Хопър. «Градски покриви». 1932.

Фотог.: Heirs of Josephine N. Hopper

Изследователят на творчеството на Хопър Гайл Левин е най-видният опонент на Сенборн. Той твърди, че покойният свещеник е бил крадец и продавал работи, върху които е нямал права, включително и на такива авторитетни институции като Музея за изящни изкуства в Бостън. Изкуствоведът също обвинява Музея Уитни в това, че не се е опитвал да върне работите, намиращи се при Сенборн, но принадлежащи на музея според завещанието. „Музеят знае за изказванията на бившия куратор, – коментираха в Уитни – Ние веднага взехме под внимание неговата позиция, а неотдавна отново се върнахме към този въпрос, но не намерихме основания за продължаване на разследването.“

Статията се публикува със съкращения.

Превод – И. Димитрова

https://www.theartnewspaper.ru/posts/20230116-omkl/

Най-добрите приятели на Мане – Кристи´с продава създадени  от знаменития импресионист портрети на кучета

Въпреки че Мане е известен основно с женските си портрети и сцените от парижки кафенета, неговият портрет на кученцето Боб по нищо не  отстъпва на тях

Едуард Мане. «Глава на куче» («Боб»). Ок. 1876. Фотог.: Christie’s

ДАНИЕЛ КЕСЕЙДИ

Прославените картини на Едуард Мане „Олимпия“ (1863), „Закуска на тревата“ (1863) и «Бар във „Фоли-Бержер“» (1882) като че ли отварят прозорец към импресионистични сцени от ежедневието на Париж и неговите околности. Нерядко героите на Мане гледат направо в очите на зрителя, като че ли канейки да се присъедините към изобразената сцена, което създава ефекта на присъствие.

„Глава на куче“ („Боб“) има същото омагьосващо свойство, но в този случай вместо да се присъедините към пикника или посетителите на шумното кафене, се появява желание да протегнете ръка и да почешете кученцето зад ухото. Портретът на Боб е създаден около 1876 г. по поръчка на оперния певец и колекционер Жан-Батист Фор. Фор събира цели 67 работи на Мане (освен произведенията на неговите колеги-импресионисти Едгар Дега, Клод Моне и Камий Писаро) и е бил един от неговите покровители.

От време на време Мане рисува портрети на приятели, включително и на Фор, а „Глава на куче“ („Боб“) е пример за разпространение на тази практика върху техните питомци. Мазките са нанесени в смел импресионистичен маниер и се създава впечатление, че Боб маха с опашка в нетърпеливо очакване на игра или лакомство. Неговото име е написано с тънки червени мазки в десния горен ъгъл на неголямото платно,  а по-надолу е подписът на художника – червената буква „М“.

Тези портрети на питомци са голяма рядкост. В специализирания каталог на Мане се споменават само осем такива работи, като две от тях бяха представени на аукциона на колекцията на Ан и Гордън Гети на 20 октомври – „Главата на кучето“ („Боб“) и „Донки“.

Едуард Мане. «Донки». 1876. Фотог.: Christie’s

Преди да се върне на пазара „Боб“ минава труден път. Преди Втората световна война той принадлежи на Естела и Лудвиг Каценеленбоген, които имат изключителна сбирка от импресионизъм и постимпресионизъм в Берлин. След развода на двойката през 1928 г. значителна част на колекцията остава при Естела, също и „Боб“. Но поради опасната ситуация в Германия през 1930-те години, тя е принудена да напусне страната – отначало бяга в Швейцария, през 1938 г., а след две години – в САЩ  (около 1942 г. се премества в Калифорния и ръководи Международната художествена галерия на Карл Нирендорф в Холивуд, чийто собственик става през 1945 г.). Много хора, бягащи тогава от Европа, са били принудени да се разделят с принадлежащите им тогава произведения на изкуството, за да си платят пътя или да пресекат границата.

„Реституцията е сложна, развиваща се сфера – споделя президентът на Кристи´с Марк Портър – и съдбата на тази картина е прекрасен пример за една еволюция и свързаните с нея нюанси.“ Често реституцията на едно произведение се оказва дълга и объркана процедура. Дълги години на реституция са подлежали само тези творби, които са били конфискувани или незаконно извозени от нацистките власти. Колекционерите, които са били принудени да продадат произведенията си, за да се доберат до безопасно място, не са имали право да претендират на това, което им принадлежи. Ситуацията обаче се променя през 1998 г., когато в САЩ се провежда конференция за конфискуваното от нацистите изкуство, чийто резултат е приемането на т.нар. Вашингтонски принципи. Сегашните собственици сами започват да се обръщат към наследниците на колекционерите, чиито произведения са конфискувани от нацистите или продадени по време на войната поради създалите се обстоятелства, в търсене на справедливи и взаимноприемливи условия за връщане на работите на законните им притежатели без дълги съдебни дела.

Източник – https://www.theartnewspaper.ru/posts/20221004-txqe/

Превод – И. Димитрова

Преводът се публикува с малки съкращения.

Великият път на коприната – от Узбекистан до Лувъра

«Султан Санджар и старицата». Илюстрация към поемата на Низами Гянджеви «Съкровищницата на тайните». Фрагмент. 1546 г. Отдел на манускриптите на Националната библиотека на Франция.

Фотог.: Национална библиотека на Франция

В Париж бяха докарани най-важните и красиви артефакти от музеите на Узбекистан, за да бъде разказано за хилядолетната история на този регион

СОФИЯ БАГДАСАРОВА

22.11.2022 г.

Фондът за развитие на културата и изкуството към министерския съвет на Република Узбекистан разви активна дейност по популяризирането на местната култура – както в областта на съвременното изкуство, така и по отношение на по-традиционни жанрове. Фондът, например, отговаря за узбекистанския павилион на Венецианското биенале.

Пано във вид на звезда, украсена със стилизиран растителен орнамент. Керамична мозайка. Централна Азия. XIV в.

Фотог.: Musée du Louvre

През ноември фондът представя в Париж два проекта за узбекистанските история и изкуство. Първият, наречен „Пътят към Самарканд, чудесата на коприната и златото“ и посветен на узбекистанския текстил и национален костюм, ще бъде в Института на арабския свят до 4 юни 2023 г. По-големият и ярък проект е „Съкровищата на оазисите на Узбекистан. На пресечната точка на керванените пътища“, който се откри на 23 ноември в отдела за ислямско изкуство на Лувъра.

Въпреки че в заглавията на изложбите фигурира името на страна, създадена едва през 1991 г., експозицията разбира се ще разказва за по-далечни времена, и за всички тези държави, които са се разполагали на тези територии – коя частично, коя изцяло – Бактрийското царство, Западният Тюркски каганат, империята на Саманидите, Хивинското ханство и т.н. При това става дума за паметници не само на ислямското изкуство, на и на други религии от региона, на първо място – будизъм и зороастризъм, което прави проекта още по-разностранен.

Фреска от Червената зала на двореца Варахши. Бухарски оазис. VIII в.

Фотог.: Андрей Аракелян/Фонд за развитие на културата и изкуството на Република Узбекистан

Централната линия на сагата, разказана от кураторите, е Великият път на коприната – мрежа от керванените пътища през Евразия, крайно важна за световната икономика в течение на хилядолетие и половина. Проектът даже е трябвало да се нарича „Кръстовището на пътя на коприната“, но после заглавието е променено. Голяма част от  този маршрут е на територията на днешен Узбекистан. Градове като Самарканд и Бухара са били негови възлови точки. Неотдавна, в началото на юли, в Лувъра завърши изложбата „Отдалеч. Миграцията на суровини и предмети“, разказваща за пътя на ценностите към Европа. Сега фокусът се измести и стана по-глобален.  

Работата по изложбата започва през 2018 г., но разбира се, се забавя поради ковида. Френските куратори, посетили Узбекистан, избират общо 137 произведения от общо 13 музея. Те са датирани от различни периоди, започвайки с доислямския, епохата на елинизма и по-рано (между другото, съпругата на Александър Македонски, Роксана, е била от местната аристокрация), и завършвайки с времето на Тимуридите. Още 30 уникални експонати ще бъдат предоставени от Лувъра, Британския музей, Музея на Виктория и Албърт и други големи музеи. За първи път монументалните стенописи от Посланическата зала – фрески от царския дворец в Самарканд – ще напуснат Узбекистан. В Париж ще бъдат изложени сребро, коприна, керамика, миниатюри на бухарската школа от XVI век.

Както сподели главата на ислямския отдел на Лувъра Яник Линц, мисълта за организиране на подобна изложба възниква още през 2009 г., когато французите водят археологически разкопки в Бухара. След това, когато тя оглавява този отдел, идеята се изяснява, тъй като Я. Линц е искала да покаже резултатите на тези изследвания. През последните години са проведени няколко френско-узбекистански археологически експедиции, чиито основни находки ще бъдат показани в Париж. По думите на Линц изложбата е призвана да опровергае най-разпространените стереотипи за културата на Средна Азия като изключително ислямска, да покаже богатството и разнообразието на нейните традиции.

Бронзов свещник с името на Тамерлан от мавзолея на Ходжата Ахмет Ясави. Туркестан. 799 г.

Фотог.: Musée du Louvre

Статията се публикува със съкращения.

Превод – И. Димитрова

Източник – https://www.theartnewspaper.ru/posts/20221122-lkmg/

Ереван – съвременни ценности на древна земя II

«Богородица с младенеца». Ечмиадзинското евангелие. 989 г. Сбирка Матенадаран.

Фотог.: Институт за древни ръкописи

Любителите на древността си струва да посетят и Матенадаран – Института за древни ръкописи на името на Месроп Маштоц, създал през 405 г. арменската писменост. Над булеварда, носещ неговото име, се възвисява строго здание от сив базалт, където се съхраняват над 20 хиляди древни ръкописа, много от тях – богато илюстрирани.От оперния и балетния театър, намиращ се в най-оживеното място на града, в обкръжението на уютни градинки и кафенета, за няколко минути може да се стигне до архитектурния комплекс „Каскада“, монументално съоръжение от пет тераси с водопади и фонтани, водещи към панорамна площадка, откъдето се откриват гледки към града и към двуглавия връх Арарат.  

„Каскадата“ – част от архитектурния шедьовър, украсен със скулптури и релефи. Източник https://armenia.travel/ru/the-cascade#gallery_images-6

„Каскадата“, замислена още от арх. Таманян, започва да се строи през 1970-те години, след това строителството спира заради недостига на средства и продължава през 2002 г. с парите на американския бизнесмен и колекционер Джерард Кафесчян, открил вътре в „Каскадата“, през 2009 г., Центъра за съвременно изкуство. Терасите и градинката пред „Каскадата“ са украсени от работи на звездни скулптори на съвременността, също от колекцията на Кафесчян – Фернандо Ботеро, Жоана Вашконселуш, Жауме Пленс, Бари Фленаган, Лин Чедуик. Тук се намира и Музеят на руското изкуство от края на XIX — началото на ХХ век, на московския професор Арам Абрамян (1898–1990), чиято колекция той завещава на Ереван. Това са над 350 произведения на живописта и графиката – от известни групи като „Света на изкуството“ (Мир искусства) и „Синята роза“ (Синяя роза) до „Маковец“ и ОСТ. За високото ниво на сбирката говори и това, че встъпителната статия към първата публикация на музея е написана от известния руски изкуствовед Димитри Сарабянов, най-големият експерт в дадения период.

Домът-музей на художника Мартирос Сариян

Мартирос Сариян. «Слънчев пейзаж». 1923.

Фотог.: Дом-музей на Мартирос Сариян

Музеят е открит още докато големият художник е жив – в двуетажната къща по проект на А. Таманян, в която Сариян живее и работи от 1932 до 1972 г. Още за откриването на музея, през 1967 г., към него е пристроена галерия. В сбирката има над 300 произведения на живописта, графиката, рисунката. Основно това са работи, намирали се в дома и ателието, както и дарения на колекционери.


Музеят на Александър Таманян

Паметникът на Александър Таманян.

Фотог.: Wikimedia Commons

В музея могат да се видят макети, чертежи и фотографии на всичко, проектирано от Александър Таманян, освен това, и неговите обекти в Санкт-Петербург и Москва, създадени до преместването му в Армения. Могат да се установят интересни факти от биографията на големия архитект – например, че неговата съпруга Камила Едуардс, за която той се жени през 1908 г. в реконструираната от него самия Арменска църква на Невския булевард в Санкт-Петербург, е близка роднина на известния руски художник-модернист Александър Бенуа.


Домът-музей на филмовия режисьор Сергей Параджанов

Дом-музей на Сергей Параджанов.

Фотог.: Wikimedia Commons

Тбилисецът-кореняк Сергей Параджанов никога не е живял в Армения, но завещава цялото си наследство на Ереван, където през 1991 г. се открива неговият музей. Във възстановените интериори на неговия дом има над 250 експоната – не по-малко знаменити от филмите на Параджанов – колажи, асамблажи, кукли, рисунки, предмети от бита, над които той също „вещерства“, разрисувайки или преработвайки ги.  


Музеят Еребуни

Музеят Еребуни.

Фотог.: Wikimedia Commons

Открит е на територията на древната урартска крепост Еребуни в юго-източната част на града през 1968 г., за 2750-годишнина от основаването на Ереван. Тук има над 1,5 хиляди експоната от разкопките – клинопис, доспехи, оръжие, предмети на материалната култура и украшения. След посещението на музея можете да се разходите по древния Еребуни – съхранили са се части от крепостните стени и на места е реконструиран царският дворец.

Източник – https://www.theartnewspaper.ru/posts/20221111-shjc/

Превод – И. Димитрова