Видимият ВХУТЕМАС

Изложбата „ВХУТЕМАС 100. Училището на авангарда“ в Музея на Москва дава представа за това, как е било устроено и как е живяло това легендарно висше училище, където са преподавали не само новатори, но и консерватори.

ОЛГА КАБАНОВА

10.02.2021 г.

Иван Лобов. «Шкаф-витрина». Лист от серията «Изкуство в бита». Дървообработващ факултет на ВХУТЕМАС, ръководител Антон Лавински. 1925. Фотог.: Музей на Москва

Донякъде е неочаквано да видиш пълни зали на една изложба /в съответствие с карантинните норми, разбира се/. Все пак не показват шедьоври, а основно студентски работи. Обаче славата на отворените в Москва през есента на 1920 г. Висши художествено-технически ателиета /т.нар. ВХУТЕМАС – руска абревиатура – бел.пр./ е толкова голяма колкото и влиянието на това училище върху развитието на архитектурата и дизайна в Русия и по света. Част от педагогическите методи, родени в неговите стени, повлияват на преподаването в много съветски учебни заведения. Основна задача на ВХУТЕМАС е била професионалното възпитание на художниците, а говорейки със съвременния език на дизайнерите –подготовката на специалисти по промишлен дизайн и педагози за съответните специализирани техникуми.

Сред преподавателите в новото учебно заведение са били архитекти и художници от авангардните направления в изкуството. За това може да се прочете в множеството статии и монографии за ВХУТЕМАС. Те са илюстровани с работи на учащите, но да се види такова голямо количество студентски проекти от всички факултети за първи път е възможно на изложбата в Музея на Москва. Кураторът на „ВХУТЕМАС 100. Училището на авангарда“ – Александра Селиванова, е автор на няколко изследователски проекта. Но всеки от основните раздели на изложбата, разказващ за всички факултети, си има свой куратор. Така че над изложбата е работил голям колектив. Факултетите във ВХУТЕМАС са били девет – пет производствени, три художествени и основен – т.нар. пропедевтически – задължителен за всички, където са изучавали пространство, обем, рисунка и цвят. На всеки от тях е посветено отделно място, където могат да се видят, както новаторски работи, така и традиционни, но съотношението им навсякъде е различно. Кураторът на всеки раздел построява експозицията по единен модел – кратък текст за факултета, същите по размер пояснения и коментари за дейността на преподавателите в този факултет.

Георги Крутиков. «Летящ град». Дипломен проект «Градът на бъдещето». 1928. Фотог.: Музей на Москва

Най-новаторски на изложбата изглежда архитектурният факултет, преди всичко, благодарение на дипломния проект на Георги Крутиков „Градът на бъдещето“, където жилищни сгради се издигат над земята, а хората се придвижат в летящи кабини. Студентите обаче участвали и в професионални конкурси, вкл. за новата сграда на библиотеката на името на Ленин. Тук, разбира се, най-завладяващ и фантастичен е проектът на Иван Леонидов – с читални зали с формата на сфера и хранилище-небостъргач. Другите проекти изглеждат много по-просто, но въпреки това, са по-интересни и изящни от спечелилия конкурса, по който е построена на всички известната сграда. Авангардистите във факултета са били оглавявани от Николай Ладовски, а академичното направление – от Иван Жолтовски. Факултетът е бил многочислен, завършват го 440 човека.

Иван Леонидов. «Институтът за библиотековедство на им. Ленин». Дипломен проект, ателие на Александър Веснин. 1927. Фотог.: Музей Москвы

Още повече – 530 студенти е обучил живописният факултет, но на изложбата той бледнее, въпреки че, ателиетата там са водени от големи художници като Илия Машков, Роберт Фалк, Надежда Удалцова. Показани са малко картини и честно казано те са доста слаби.

Разделът на керамичния факултет се ползва с голяма популярност при зрителите. Той е един от най-малочислените и е обучил общо 23 художници-керамици. Там също са преподавали хора с различни възгледи за изкуството. Но големият проблем е бил не творчески – ВХУТЕМАС просто не е притежавал керамични пещи. Така че, във витрините стоят чашки с дореволюционна форма /има се предвид худ. оформление преди руската революция от 1917 г. – бел.пр./. Тези чашки са украсени със супрематически композиции, като са изпратени за участие в експозицията от Дулевския, бивш Кузнецки завод. А всички бели чайници за заварки са авангардни и даже често комични като форма. 


Павел Кожин. Чайник с капаче за заварка «Яйце». Фотог.: Музей Москвы/Государственный исторический музей

Същият ефект от съчетаване на нова тематика и традиционни композиции лесно може да се намери и в раздела на текстилния факултет – на много ескизи на трактори звездите заемат мястото на дореволюционните цветчета. Само че, във факултета преподавали не само висококласни специалисти по текстил, но и художникът Варвара Степанова – вярна на конструктивизма. Затова радост за очите представляват и нейните абстрактни композиции.

Факултетът за обработка на дърво и метал /т.нар. дерметфак – през 1920-те в Русия абревиатурите са били популярни/, където преподава и Александър Родченко /един от най-известните руски авангардисти – бел.пр./, е бил предан на авангарда. Настолната лампа, изготвена за изложбата по проект на вхутемасовеца Абрам Дамски, изглежда абсолютно съвременна, както и масата със стол на Пьотър Галактионов. Въобще, влиянието на Родченко е забележимо във всички работи от този раздел, напомнящи неговия „Работнически клуб“ – класика на конструктивизма.

Абрам Дамски. Настолна лампа. Края на 1920-те. Съвременна реконструкция. Фотог.: Музей Москвы

А. Родченко – „Работнически клуб“, 1925 г.

Почти всички раздели на изложбата са интересни и за разглеждане и като информация за различните аспекти на дейността на учебното заведение, просъществувало до 1930 г. През 1927 г. то е преименувано на ВХУТЕИН – висш художествен институт. Художниците от авангарда отработват там своите новаторски идеи. Но трябва да се отбележи, че сред преподавателите е имало и други – традициониласти и т.нар. производственици. Три години институтът е възглавяван от Владимир Фаворски, направил много за систематизацията на учебните програми на всички факултети. То разработва курс по теория на композицията, но едновременно тушира новаторството във ВХУТЕМАС.
Трябва да споменем, че знаменитите художници сред преподавателите са много повече, отколкото сред студентите-випускници. Въпреки това, организаторите на изложбата са свършили огромна работа, събирайки експонати от тридесетина музеи и архиви. Тяхното увлечение и даже любов по отношение на ВХУТЕМАС и авангарда се забелязва във всичко – и в архитектурата на изложбата, и в съдържанието, и в подробните текстове за нея.

Музей на Москва
„ВХУТЕМАС 100.Училището на авангарда“
До 11 април 2021 г.

Превод – И. Димитрова

Източник на ил. на Ленинската библиотека – https://mos-holidays.ru/
Източник на ил. „Работнически клуб“ – https://echo.msk.ru/Източник на статията – http://www.theartnewspaper.ru/posts/8802/

Една от централните фигури на детройтската арт-сцена през 60-те и 70-те години – художникът Чарлз Макгий

Художник и организатор на различни социални програми и арт-пространства, силно повлиял на ежедневието на жителите на Детройт

Уолъс Лудъл, 05.02.2021 г.

Чарлз Макгий на откриването на изложбата си в Скулптурния музей на открито „Фредерик Майър“ в Гранд Рапидс, 2011 г.

Чарлз Макгий – сърцето на детройтската арт-общност, чиито работи могат да се видят по стени и музеи в целия град, почина в дома си на 96 години.

Роден през 1924 г. в Клемсън, Южна Калифорния, Макгий е възпитан от своите баба и дядо в селска ферма. „Аз започнах като фермер“ – разказва той на вестник „Detroit Metro Times“ през 2017 г. – „Гледах как се движат змиите и как дните ставаха по-дълги, но и по-вълнуващи … Стоиш там и гледаш някаква крава и това е.“ На 10 години Макгий е изпратен да живее при семейството си в Детройт. Въпреки че е бил неграмотен по това време и никога не е посещавал училище, той е класиран в 4-ти клас и така много бързо е тласнат да се присъедини към градския живот. На 16-годишна възраст той вече работи във фабрика и скоро, след като се записва във флота, е дислоциран в Япония по време на Втората световна война. След като се връща в Детройт, по Закона за социализиране на военнослужещите от 1944 г. /т.нар.  G.I. Bill – бел.пр./, Ч. Макгий е приет в Сдружението за изящни изкуства и занаяти /днес Колеж за креативни изследвания/. Там той се съсредоточава върху живота на чернокожите градски жители.

Скоро Ч. Макгий се превръща в неделима част от градската арт-сцена. През 1969 г. организира „Седем чернокожи художника“ /Seven Black Artists/ – първата изцяло „черна“ групова изложба в Detroit Artists Market /най-старата некомерсиална галерия в Средния Запад/. Той също основава „Галерия 7“ – колективно арт-пространство в града, както и „Училището за изкуство на Чарлз Макгий“– програма за деца, изцяло провеждана от доброволци  /действаща до 1974 г./. През 1979 г. Макгий е сред основателите на Института за съвременно изкуство на Детройт – некомерсиално арт-пространство. „Чарлз Макгий остави огромно наследство на всички детройтци“ – казва в изявление Салвадор Салорт-Понс /директор на института/ – „Не мога да назова друг художник с толкова голямо влияние върху ежедневието на хората от нашата общност.“

Експозиция, посветена на Макгий в Колекцията на улично изкуство към детройтската библиотека

В края на 1960-те и през 70-те години творчеството на Макгий става по-абстрактно и фигуративността отстъпва място на повече живописни търсения в областта на формата, цвета и фактурата. В тази връзка художникът често посочва влиянието на Жан Дебюфе. Фигурите периодически се връщат в неговите работи, като напр. в дългата 4,5 м „Сътворение на Ноевия ковчег“ /см. техника, 1984 г./ в Детройтския институт на изкуствата, но те ще продължават да съдържат формалните елементи,  характерни за неговите абстракции.

Чарлз Макгий, „Сътворението на Ноевия ковчег“ – стенопис, Колекция на детройтския институт на изкуствата; източник на ил. – https://detroitartreview.com/2016/07/charles-mcgee-charles-h-wright-museum/

През 2017 г. Колекцията на улично изкуство към детройтската библиотека /Detroit’s Library Street Collective/ посвети ретроспективната изложба „Чарлз Макгий – все още търсещ“ на обхващащия 7 десетилетия творчески път на 92-годишния художник. „Чарлз Макгий ще липсва много на всички, които го познаваха“ – казва Антъни Кърис, съосновател на колекцията – „Ние имаме късмет, че неговият дух ще продължава да живее чрез неговото огромно творческо наследство, обхващащо повече от 70 години и включващо асамблажи, скулптури и публично изкуство, много популярно в цял Детройт. Благодарен съм, че познавах Чарлз като професионалист, но и като приятел.“ Друг детройтски колега и приятел на Макгий – Макартър Биниън, включил работи на автора в обща изложба курирана от него през 2019 г. и показана също в Колекцията на улично изкуство, сподели: “Чарлз Макгий беше първият художник, който срещнах като 11-годишен в Детройт. Ние останахме близки приятели през целия ми живот.“

Въпреки че през 2011 г. преживява удар, който частично го парализира, Ч. Макгий продължи да прави изкуство. Фокусирайки се върху по-малки проекти, той успяваше да се самоорганизира и да кани помощници и колеги, когато проектът надскачаше неговите физически възможности. “В последния момент от своя живот аз ще бъда много щастлив, защото имам чувството, че природата ме е целунала и никой не може да ми отнеме тази целувка.“ – казва художникът за в-к „Detroit Free Press” през 2008 г. – „Чудесно е да имам възможност да я споделя с онези, които желаят да се качат на тази сцена.“

Чарлз Макгий, “Ние оставаме единни“ – скулптура, многоцветна стомана, гланцирана емайлирана боя; Източник – https://detroitartreview.com/2016/07/charles-mcgee-charles-h-wright-museum/

Източник на статията https://www.theartnewspaper.com/news/.

Превод – Ирена Димитрова.

Сирил Виниерон: „Трябва да се усещат най-тънките вибрации на съвременното изкуство“

В преддверието на изложбата „Cartier – продължавайки историята“, която ще се открие в Ермитажа на 21 февруари, главата на Cartier разказа за съвместните проекти с музеите, преосмислянето на наследството и вкусовете на новото поколение.

АЛЕКСЕЙ ТАРХАНОВ, вест. „КОММЕРСАНТЪ“

04.02.2021 г.

Главата на Cartier – Сирил Виниерон. Фотогр.: Cartier

За своите 173 години съществуване бижутерската Къща Cartier се превърна в част от националната и световната култура. Не само защото отдавна е вписана в историята на Франция, но и защото в Париж тя създаде един от най-важните центрове за съвременно изкуство – Fondation Cartier pour l’art contemporain (Фондация за съвременно изкуство Картие“ – бел.пр.). Cartier е показвала своите колекции в музеите на Москва, Париж, Пекин, Токио. Това е част от стратегията на марката, както и искренното желание на нейните ръководители да не загубят връзка с времето и новите поколения. За това разказа главата на Cartier Сирил Виниерон на списание „The Art Newspaper Russia“.

Всички главни направления в изкуството на ХХ век са влияели върху стила на Cartier. Това промени ли се през ХХІ век? И каква полза може да има вашата фирма от съвременното изкуство и Фондация Cartier?

Вашият въпрос съдържа отговора. Ако в течение на цял век художниците са влияели на бижутерите, защо сега да е по-различно? Ние знаем колко важни са били за семейство Картие и техните майстори формите на абстрактните скулптури на Бранкузи, геометричността на Мондриановите платна или цветовете от композициите на Кандински. Майсторите на Картие не само са поемали художествените влияния, но и сами са създавали стил. Във възникването на ар-деко имат принос и нашите бижутери. Разбира се, художественият ХХІ век е още по-дързък, но ние се стараем не просто да го наблюдаваме, учудвайки се на новите тенденции, но също да създаваме такива. Точно на примера на Фондация Cartier, която не утвърждава, а създава образи.

Архитект на сградата на фондацията, открита през 1994 г., е световноизвестният френски архитект Жан Новел. Източник на ил.: https://www.fondationcartier.com/

Да, но все пак там се излагат не само млади художници, но и признати майстори като Жан-Пол Готие, Такеши Китано, Дейвид Линч, Такаши Мураками?

Тези майстори идваха при нас не с познати работи, а правейки експерименти. Ние добре познавахме филмите на Китано и Линч, но тук те се изявяваха като художници – автори на картини, фотографии, колажи. Жан-Пол Готие е известен като моделиер, но неговата изложба „Pain Couture“ („Печена мода“ – бел. пр.) показа костюми, изпечени от хляб. Известността на Такаши Мураками, който се превърна в целия смисъл на думата в моден художник и е търсен от най-известните модни къщи, започна именно от Фондация Cartier. Но при нас се говори не по-малко, ако не и повече, за почти неизвестни в Европа културни явления. Например, за съвременните художници на Конго, представени на изложбата „Congo Kitoko“ („Красиво Конго“ – бел.пр.), или за майсторите от Латинска Америка от изложбата „Southern Geometries, from Mexico to Patagonia“ („Южни геометрии, от Мексико до Патагония“). Не по-маловажни са проектите за връзката между изкуство и наука, живопис и биология, графика и математика.

Фотография от изложбата „Pain Couture“. Източник: https://www.nytimes.com/, Thomas Salva/Lumento

Но каква е все пак връзката между изложбената фондация на булевард „Распай“ и бижутерските работилници на площад „Вандом“?

Дейността на Фондация Cartier няма никакво отношение към нашите комерсиални интереси. Задачата е друга. Всичко, намерено от майсторите не се пренася направо в бижутерния дизайн, а ни дава възможност да сме отворени към света. Ние сме способни да почувстваме случващото се не толкова чрез колективния разум, колкото с колективното чувство, да имаме много източници на вдъхновение. Трябва да се усещат най-тънките вибрации на съвременното изкуство и архитектура. Изкуството на бижутерията е чувствително към това – то бива абстрактно, фигуративно, почти литературно. Ще ви дам пример с една от последните колекции – [Sur]naturel, в която ние изобретявахме нови форми, несъществуващи в природата, но свързани с нея. Така са действали художниците, започвайки от епохата на Възраждането – не трябва да се копира старият свят, трябва да се изобрети нов, за да се разбере, как е устроен старият.

Наред с такива веществени и материални изобразителни техники като живопис, скулптура, архитектура, дизайн, вие поддържате и по-ефимерни културни събития. Да речем, Cartier не може без съвременно изкуство, но за какво са ви балетът и музиката? На какво ви учат, как ви помагат?

Музиката и танцът, класическият балет са най-ярките примери за това как в Къщите, които не съществуват от един век, постоянно се преразглежда, се интерпретира наново наследството. Така правят балетните театри, така живее музиката. Да не говорим за изпълнителското изкуство, без което въобще няма музика. „Добре темперирано пиано“ на Бах след стотици години се оказва в прелюдията на Шостакович. Откъде Менделсон, Цезар Франк, Шостакович, Прокофиев имат толкова общо с един немец от ХVІІІ век? Когато ние интерпретираме наново бижутерната и часовниковата класика, ние също мислим за великите художествени примери. Да, от музиката не може да се заимства нито цвета, нито формата. Обаче, точно затова тя е толкова скъпоценна при философското осмисляне на миналото.

Доколко се е съхранила предметната история на Cartier? Знам, че се грижите за това, във вашата колекция да са представени всички основни стилове на Къщата.

Cartier е една от малкото бижутерски Къщи, която не е спирала работа през ХХ век. Още тогава тя се е стремила да стане международна, защото е имало три центъра за производство с техните художествени и културни особености – в Париж, Лондон и Ню Йорк. За щастие, почти всички глави от тази завладяваща история за смелостта и майсторството са се съхранили. Ние в Cartier събрахме и реставрирахме неща, представляващи върховете на декоративното изкуство на ХХ век.

Кадър от филма „Моето дърво“ на Раймон Депардон и Клодин Нугаре. Фотог.: Fondation Cartier

За последните 30 години показахте над 30 изложби на вашите исторически колекции. Те ни гостуваха в Музеите на Московския Кремъл, бяха в Китай и Япония. Защо изразходвате за това сили, време и средства?

Ние работим са най-големите световни музеи, които взимат от нас колекции за излагане. Често това не е наша инициатива, ние не настояваме и не командваме. Но музейните куратори знаят, че нашите шедьоври са много търсени от публиката. Парадоксално е, но колкото по-редки, уникални и скъпи са те, толкова по-притегателни са за масовия зрител. През 2019 г. изложбата „Прекрачвайки границите“ в двореца-музей на Забранения град в Пекин за два месеца бе видяна от 600 хил. посетители.

Всеки път изложбите ви имат своя цел и нов адресат. Но все пак главният герой винаги е Cartier?

Ние се гордеем със своята история, но не се пъчим с нея и не я поставяме на първи план. Изложбата „Кристализация на времето“ в Токио разказа не само за Картие, но и за философията и мистиката на бижутерското изкуство. Тя разказа също за това, как се създават елементите, с които работят бижутерите, откъде идват златото и платината на нашата планета, как се раждат скъпоценните камъни по на милион години. От тази „божествена“ гледна точка, нашата компания е дете. В мащабите на историята на минералите няма разлика, направено ли е едно колие вчера или преди 170 години. А сега ще участваме в изложба в Музея на декоративните изкуства в Париж, посветена на влиянието на ислямското изкуство – геометричното и нефигуративното. Това е било винаги близко на майсторите от Cartier, работили за поръчители от Изтока, от чиито традиционни култури често са се повлиявали.

Изложбата на Cartier «Кристализация на времето» в Националния център на изкуствата в Токио. Фотог.: Cartier

Как се разбирате с новите поколения – „милениали“, „зумъри“ и подобни „хора-хикс“. Те носят ли вашите часовници и украшения? Или смартфонът им е по-близък?

Хайде да погледннем на цифрите. Много хора мислят, че бижутерията е адресирана към по-възристните поколения. Не! 55 % от нашите клиенти по цял свят са под 38 години. В Китай този дял е още по-голям – 70 %, в Близкия Изток – 75 %. Излизането на часовниците „Cartier Panthère“ бе съпроводено от голям успех при тази публика. Новите часовници „Pasha de Cartier“ се купуват от млади, нашата гривна „Love“ си остава бестселър.  25% от клиентите ни в Китай принадлежат точно към поколението Z, за тях ние сме млада, динамична марка, а не паметник на културата. Попитайте ги, кога е била измислена гривната „Juste un Clou“ – нашият знаменит гвоздей. Ще ви отговорят „Преди три години?“ А той съществува от половин век! Стилът Cartier не остарява. Работата не е във възрастта на конкретен модел, а в това дизайнът, рисунката, пропорциите да докосват сърцата така, както и преди 100 години. Иначе наистина трябва по други начини да се говори с младежта, да отидеш при тях чрез социалните мрежи, смартфона. Но техният смартфон ще остарее след година, а нашият „Juste un Clou“ ще остане гвоздеят на сезона десетилетия напред.

Модели от колекцията [Sur]naturel. Източник: https://www.emodno.com/

Официален сайт на Фондация Cartier – https://www.fondationcartier.com/

Превод – И . Димитрова

Източник – http://www.theartnewspaper.ru/posts/8777/

Тони Краг: „Самата дума ‘материя’ произлиза от гръцката ‘матера’ – майка“

Интервю на руския художник Никита Алексеев с британския скулптор и лауерат на премията „Търнър“ – Тони Краг. Неговата първа голяма изложба в Русия „Две сестри – вие, тежест и нежност – едно сте и двете“ премина още  през 2005 г.   10 години по-късно негова ретроспектива бе посрещната от Ермитажа. Никита Алексеев поговори със скулптора за равновесието между традицията и иновацията, тежестта и лекотата на материята, както и за Манделштам и Мусолини.

Тони Краг. Източник: unitlondon.com

Н. Алексеев: Названието на Вашата московска изложба е цитат от стихотворение на Осип Манделштам – „Две сестри – вие, тежест и нежност – едно сте и двете“. [1]  Познавате ли този поет?

Т. Краг: Не, докато кураторът на изложбата – Екатерина Дягот – не предложи това название, мисля, че не бях чувал нищо за Манделштам. Но названието веднага ми хареса. Аз, разбира се, прочетох стихотворението, за да знам за какво иде реч. Доколкото мога да съдя по превода, това е великолепна поезия.

Н. Алексеев: За мен това название има определен смисъл, защото през 1993 г., в една московска галерия, имаше моя изложба със същото название. Естествено, аз го бях взел от същото стихотворение.

Т. Краг: Наистина ли? Това притеснява ли ви?

Н. Алексеев: Напротив, не виждам защо. Първо, аз не сравнявам вашата и моята изложби. Второ, според мен, хубавата поезия принадлежи на всички. Поне на тези, които могат да я четат. Освен това, смятам, че словосъчетанието „тежест и нежност“ превъзходно определя вашето творчество. А най-важното е, че това касае изкуството като цяло – все пак при него става дума за борбата между нещо материално и тежко с нещо леко, ефирно, нежно, почти неопределено. Става дума за тяхното противопоставяне или съзвучие. Вие какво мислите по въпроса?


[1] Преводът на стихотворението е на Кирил Кадийски – вж. https://www.kadiiski.com/

Осип Манделштам (1891-1938) е един от великите руски поети. Освен поет, той е прозаик, литературовед, критик, преводач и т.н. Манделштам е представител на т.нар. акмеизъм – поетично направление в Русия от началото на ХХ век.

Тони Краг. Фрагмент от експозицията „Две сестри – вие, тежест и нежност – едно сте и двете“ в Централния дом на художника, Москва, 2005. Източник: forum.cha.ru

Т. Краг: Ние живеем в свят, претъпкан с материални обекти. Никога в човешката история не ги е имало в такова изобилие и не са се размножавали така бързо. Затова мисля, че много хора днес не могат да живеят в този материален свят и се спасяват от него с помощта на всевъзможни теологии. А аз съм материалист. Аз съм скулптор и съм уверен, че скулпторът трябва да обича материала, с който работи, да е привързан към него. В този смисъл не разбирам така наречените out-of-studio artists, които нещо измислят, понякога даже без да правят скици, и обясняват на майсторите само с думи, как да пренесат идеята в материал. Разбира се, аз не всичко правя сам. В моето ателие във Вупертал работят повече от десет помощници – леяри, каменоделци, резбари и др. Но на първо място аз знам достатъчно добре, как да направя това, което ми е нужно. И на второ – внимателно следя процеса от началото до края. С помощниците ми работим заедно. 

Разбира се, работата с материала не е само страст, но и интелектуално усилие. Ще се върна пак към моя материализъм. Аз вярвам, че любовта е материална, вярвам, че интелектът е материален феномен. Ние знаем, че светът е материален. Аз не искам да се вглъбявам в богословски и материални теми, само ще кажа, че моят космос е напълно материален. И в този космос за мен е много важно взаимодействието между, така да се каже, природния и направения човек, художествения.  Защо се отдалечаваме толкова от материалната природа? Защото това е главното свойство на човешкия интелект? Или има някаква грешка? Аз съм уверен, че ние трябва много внимателно, уважително и нежно да се отнасяме към това, което ни заобикаля. Материалното наистина е нашата майка, самата дума „материя“ произлиза от гръцкото „матера“, майка. Без нея няма нищо. И ние не само сме длъжни да я обичаме, но и да бъдем отговорни къмнея. А вместо този естествен подход много хора започват да търсят някакви теологични обяснения, да вграждат етически критерии и да разсъждават за някоя висша инстанция и за неотвратимостта от наказание за лошите постъпки. Възможно е да няма никаква висша инстанция, възможно е да идваме от нищото и да си отиваме в нищото. И в този кратък промеждутък на нас лежи естествената отговорност за качеството, на това, което правим.

Тони Краг. Гледни точки. 2010. Неръждаема стомана. Фотог.: Майкъл Рихтер. Источник: tony-cragg.com

Н. Алексеев: Преди понятието „скулптура“ е било горе долу ясно. Сега то много се разми. Едва ли не, скулптура може да се нарече всичко материално и триизмерно – както минималистичните работи на Карл Андре, така и работите на „out-of-studio artists“, за които споменахте. Мисля, че този въпрос е уместно да се зададе именно на вас, тъй като вие блестящо умеете да работите с най-различни материали – метал, камък, стъкло, пластмаса.

Т. Краг: До края на ХІХ век скулпторите са разполагали с много малко материали, не повече от дузина. Цялата скулптура е била фигуративна и е обслужвала властта, църквата, големия бизнес. За сто години в областта на скулптурата стана фантастична положителна промяна. Тя започна да функционира по друг начин, стана по-демократична, въпреки че, като цяло си остава скъпо начинание. Просто защото изисква средства и често е трудоемка. Тя престана да бъде само фигуративна, а що се отнася до материалите, се появиха стотици нови, несъществували по-рано. Възникнаха небивали технологии, а освен това скулпторите започнаха да използват и стари материали, които по-рано никога не биха били използвани за художествени цели.

Още преди 100 години Марсел Дюшан показа, че всяко нещо може да се превърне в скулптура – велосипедно колело, писуар. Че целият веществен свят, създаден от хората, е един колосален натюрморт. Ние не можем да игнорираме този взрив, случил се миналия век, или да съжаляваме по този повод. Ние трябва да използваме неговите резултати и да приемаме правилните решения.

Карл Андре. Пирамида. 1959, дървени греди.
Тони Краг. Terris Novalis. 1992. Неръждаема стомана.  Фотог.: Майкл Рихтер. Источник: tony-cragg.com

Н. Алексеев: Съгласен съм. Но вашите работи привличат с равновесието между традиция и иновация.

Т. Краг: Знаете ли, когато бях студент, много ми харесваха работите на Карл Андре, които са абсолютно далеч от традиционната фигуративна скулптура. Но освен това, мен ме очароваше миризмата натези дървени греди или усещането за невероятна тежест, което дават оловните пластини. А когато гледам работите на Деймиън Хърст или Маурицио Кателан… Знаете ли, да, това все още са актуални произведения и често са умело направени. Но по същество това е просто краят на дюшановата стратегия. Това е все същото пренасяне на нехудожествени обекти в света на изкуството. Това, което бе много интересно в началото на ХХ век, днес губи своя смисъл. Тази стратегия се оказа износена – просто вече не може да се гледа поредното BMW, вкарано в музей. Въпреки че, когато това бе направено от Анди Уорхол, бе чудесно. Става дума за нещо по-важно – прословутата акула на Хърст не е никаква акула, нито риба, а нещо вече стократно предъвкано, някакъв индустриален обект.

Н. Алексеев: Реквизит за трилър, направен в холивудска фабрика?

Т. Краг: Именно! Става дума не за една страшна акула, а за процеса на консервация, съхранение, за маркетинг и репродукция. Но дали ви харесва или не, за много хора това остава донякъде актуално и интересно. Въпреки че, в никакъв случай не е това, което искам да правя. За мен скулптурата се състои в друго. Знаете ли, да си скулптор е много рядка професия. Представете си колко всевъзможни материали всяка минута се използват на планетата за добиване на енергия, за строителство на пътища, за изготвяне на машини,уреди, мебели, дрехи, храна и прочее. И какъв процент от всичко това отива за създаване на скулптури?

Тони Краг. Голям стол. 2016. Смесена техника. Източник: tony-cragg.com

Тони Краг. Катедрала. 1990. Неръждаема стомана. Фотог.: Антьи Цайс-Лой. Източник: tony-cragg.com

Н. Алексеев: Мисля, че близък до безкрайно малкото число.

Т. Краг: Разбира се, и като цяло това е хубаво. Защото иначе нашият свят би бил замърсен с невероятно количество отвратителни скулптури. Но пред скулптора, комуто остават тези трохи, стои огромната отговорност за това, как той ще ги използва за неутилитарни цели. Нас ни погълна тоталната идея за полезността. Да, благодарение на вскякакви полезни неща на нас ни е топло, сити сме, някак си оцеляваме. Но огледайте се наоколо – и в Москва, и в Берлин, и в Шанхай, и в Лондон, и в Ню Йорк всичко е едно и също. Същите фенери, същите стени, столове и автомобили. Същите апартаменти с бели стени. И не само материалните предмети са индустриализирани, но и начинът, по който ги ползваме. Нашата реалност е форматирана почти на подсъзнателно, автоматично ниво. Всичко е подтискащо като в супермаркета. А скулптурата не е товар за супермаркета. Разбира се, всеки материален предмет има някакъв ментален балон около себе си, но при скулптурата, „опипана“ от очите на зрителя, този балон изглежда по-мощен и интересен. Повтарям – индустриалните предмети, в ключени в сферата на изкуствата, могат да бъдат много действени. Това много ярко показаха художници като Уорхол и Бойс, да не говорим за Дюшан. Има друг път, по-интересен за мен – да създавам скулптурния обект от нулата, опитвайки се да отгатна, какъв ще е неговият ментален балон. А в крайна сметка, както и да работите, остава …

Никита Алексеев: Тази празнота, която се намира между предмета и зрителя?

Т. Краг: Точно така! Защото именно там и се намира онзи речник, онзи език, който ни дава възможност да възприемаме изкуството. А и като цяло живота. Това е областта на свободата, защото честно казано, единственият достъпен за нас материал е нашият живот.

Медардо Росо. Болно дете. 1893-1895, гипс, восък. Фотог.: Galleria Nazionale d’Arte Moderna via ArtBlat

Н. Алексеев: Кои са вашите любими скулптори, повлияли на вас най-много? Във вашето творчество могат да се намерят много различни влияния, стигащи чак до Бернини.

Т. Краг: Италианските скулптори от епохата на барока наистина много ме интересуват. Что се касае до Бернини, не бих казал, че чак толкова ми харесва… Въпреки че, куриозните ментални балони, излизащи от неговите скулптури, много ме интригуват. В старата скулптура аз обичам, както навярно и повечето скулптори, античността, Микеланджело… От ХІХ век моят любим скулптор е Медардо Росо. Смятам, че съвременната скулптура започва именно от него. Той е създавал фантастична визуално-тактилна скулптура. От ХХ век обичам Бранкузи, Архипенко, Дюшан. И даже по-традиционни автори от средата на века като Мур, Джакомети, Марини, Манцу. След катастрофата на Втората световна война те са се опитвали да върнат на човечеството неговата чувственост и достойнство. Много силно ми повлияха художниците от кръга Arte Poverа – на тях им се получи да превръщат отпадъчните материали в скъпоценности. И аз се опитвах да се занимавам с това в младостта си – правих работи от счупено стъкло, парчета пластмаса, подбрани на брега на Рейн. Това бе до някъде поради моята бедност. Вече отдавна не работя с боклук.

Н. Алексеев: А защо във вашите работи постоянно възниква почти пряк цитат със знаменития „Непрекъснат профил на Мусолини“ на Ренато Бертели?

Т. Краг: Названието на този цикъл работи е „Locus“, на латински – „място“. Мен ме интересуваше онази точка, от която при завъртане започва да се развива скулптурата. Но по испански „loco“означава „луд“. Когато вие започвате да се въртите около някаква въображаема точка, рискувате да получите световъртеж, а и просто да изкукуригате. Мен ме интересуваше от чисто пространсвена, естетическа гледна точка, как геометрията приема по-сложни, биоморфни очертания по време на въртене. И така, при това въртене, започна да се образува някаква физиономия, напомняща Мусолини – доста неприятен господин. При това той започна да гримасничи, да се подсмихва, да се сбръчква.

Ренато Джузепе Бертели. Непрекъснат профил на Мусолини. 1933. Оцветена теракота. Източник: artsy.com

Н. Алексеев: Трябва да призная, че вашите скулптури имат едно удивително качество. При цялата им изтънчена естетика и техника, те понякога изглеждат смешни. 

Т. Краг: Да, карикатурни! Аз между другото, не се стремя към това – да се опитваш специално да разсмееш някого е безсмислено, нищо хубаво няма да излезе. Имам чувството, че някои мои скулптори откачат сами по себе си, живеят някакъв свой загадъчен живот. Като цяло всичко живее свой собствен живот. Идва, отминава, всичко тече. Ето, тази изложба я нямаше до вчера и след време пак няма да я има. Тази сграда сега я има – един ден ще се разпадне. Нас двамата ни е нямало, сега сме тук, а после ще изчезнем някъде.

Н. Алексеев: Вашите скулптури имат още едно интересно качество. Те са направени от тежки материали – големи са, но при това излъчват мила лекота. Не подтискат.

Т. Краг: Надявам се. Впрочем, радвам се, че на мен самия не ми се налага да ги местя от място на място!

Източник – https://artguide.com/

Превод – И. Димитрова

Източник на илюстрацията на К. Андре – http://contemporary-art-bg.blogspot.com/2007/08/carl-andre.html

Най-очакваните изложби през 2021

Сред най-интересните изложби през новата година са блокбастърите на Вермеер и Ботичели, а също ретроспективите на Джаспър Джоунс и Яой Кусама

THE ART NEWSPAPER RUSSIA

13 януари 2021

Неизвестен художник. „Поробен човек, работещ на полето”. Около 1850. Фотог.: Rijksmuseum

Робството

Рейксмузеум, Амстердам

Рейксмузеум ще представи 250-годишната история на колониализма на четирите континента. Изложбата „Робството”, изследваща пътя на транспортиране на неволници през Атлантическия и Индийския океани, ще бъде структуринана около десетина исторически фигури, включително робовладелци, както и роби и борци против тази система.  Експозицията ще обедини 140 най-различни обекта – от вериги и оръдия, използвани от робите на плантациите, до луксозни предмети като например портрети на наследник на захарни заводи и неговата жена или златна кутийка на Холандската Вест-Индска компания, подарена на Вилхелм ІV.

Дати на изложбата – 12 февруари — 30 май

Шахнаме на Шах Тахмасп. 1523–1535. Фотог.: The Sarikhani Collection

Епичният Иран

Музей на Виктория и Албърт, Лондон

Тази изложба, която по своето название и същност е епична,  разказва с 350 експоната за петте хилядолетия иранска история. Монументална сама по себе си, изложбата се сблъсква с много препятствия, започвайки с финансови трудности, свързани със скандала около семейство Саклер (което от множеството се смята за виновник за американската опиоидна криза през последните години), както и нарастналото напрежение в отношенията между Иран и САЩ и пренасянето на датата на откриването от миналата през тази година. Десетте раздела на изложбата с „имърсив дизайн” пренасят зрителя в град с порти, градини, дворец и библиотека. Вземайки за отправна точка 3200 година пр. Хр., експозицията разказва за древната Персийска империя, Сасанидската държава и зороастризма, разпространението на исляма и династията на Каджарите. Последният раздел се състои от произведения на модернистични и съвременни ирански художници, в това число Ширин Нешат, Парвиз Танаволи и Монир Фарманфармаян.  За литературата също е предвидено важно място – една от частите е посветена на поезията и това, как тя е представена в ръкописите, друга – на епичната поема от ХІ век „Шахнаме” на гениалния Фирдоуси. Освен това, в експозицията ще влязат наскоро реставрираните гипсови копия на фризове с фигури на воини в естествена величина, украсявали двореца на Дарий преди повече от две хилядолетия.

13 февруари — 30 август

Албрехт Дюрер. „Христос сред учителите”. 1506. Фотог.: Museo Thyssen-Bornemisza

Пътешествията на Дюрер. Пътищата на художника от епохата на Възраждането

Национална галерия, Лондон; Музей Сюрмонд — Лудвиг, Ахен

Във времената, когато пътешествията са били сложно, опасно и скъпо „мероприятие”, Албрехт Дюрер не е стоял на едно място. На границата между ХV и ХVІ век той обиколил цяла Европа, изучавайки нови идеи и техники, създавайки връзки с художници и клиенти. Организаторите на изложбата в лондонската Национална галерия за първи път анализират ролята на пътуванията на Дюрер до Италия и Нидерландия в неговото творчество, както и в по-широк контекст. На изложбата ще бъдат показани неголеми скици, които художникът прави със сребърен молив по време на странстванията си, нахвърлайки пейзажи, растения, животни и хора (а също известие за това, че откраднали чантата на жена му). Много от работите ще бъдат показани за първи път в Обединеното кралство. Един от централните експонати ще бъде картината „Христос сред учителите” (1506) от Музея Тисен-Борнемис (Мадрид). Дюрер нарисувал тази композиция със заобиколения от мъже с побелели коси млад Месия във Венеция, където работил над олтар. Подписът на картината гласи: “opus quinque dierum” — характерна за Дюрер бравада, съобщаваща на зрителя, че за нейното създаване на художника му трябвали само пет дена. През лятото проектът, допълнен с нови експонати, ще бъде показан в Музея Сюрмонд – Лудвиг в Ахен.

Лондон: 6 март — 13 юни; Ахен: 18 юли — 24 октомври

Яой Кусама на фона на своя работа. Фотог.: Yayoi Kusama/Ota Fine Arts, Victoria Miro & David Zwirner

Яой Кусама. Ретроспектива

Мартин-Гропиус-Бау, Берлин; Музей на изкуството, Тел Авив

В рамките на откриващата се тази пролет ретроспектива на Яой Кусама в Берлин (първата в Германия), ще бъдат реконструирани 6 нейни ключови изложби, състояли се между 1952 г. и 1983 г. Реконструкциите ще покажат, как в продължение на вече седем десетилетия японската художничка работи с пространството и с разнообразни техники. Наред с най-новата „Безкрайно огледална стая”, създадена специално за този проект, в експозицията ще влязат и по-малко известни работи, вкл. „Натрупване на трупове” („Затворник, окръжен от завеса на деперсонализация”, 1950), колаж от фалшиви доларови банкноти „Без название” (ок. 1960 – 1963), напомнящи творчеството на Анди Уорхол, а също документация от голи пърформанси, вкл. на антивоенен хепънинг през 1968 г. на Бруклинския мост в Ню Йорк. През есента изложбата ще отиде в Тел Авив. А в Лондон, в Тейт Модърн, най-накрая ще отвори врати експозицията на двете „Безкрайни огледални стаи”, чието откриване бе пренесено няколко пъти през миналата година заради пандемията (от 29.03.2021 на 27.03.2022). 

Берлин: 19 март — 1 август; Тел Авив: 2 ноември 2021 — 23 април 2022

„Момиче, четящо писмо до отворен прозорец” на Ян Вермеер с разчистеното при реставрация изображение на заден план. Около 1657 г. Фотог.: Wolfgang Kreische

Вермеер. За отражението

Галерия на старите майстори, Дрезден

Въпреки че на изложбата на Ян Вермеер в Картинната галерия на старите майстори ще бъдат представени такива важни работи от чужди сбирки като „Жена в синьо, четяща писмо” (ок. 1663) от амстердамския Рейксмузеум и „Дама, стояща до виржинал” (ок. 1670 – 1672) от лондонската Национална галерия, истинската звезда на експозицията ще стане картина от градската колекция на Дрезден. В хода на неотдавнашната реставрация и разчистване на платното „Момиче, четящо писмо до отворен прозорец” (ок. 1657) бе разкрита „картина в картината”. Въпреки че, скритата фигура на Купидон е намерена още преди няколко десетилетия чрез рентгенография, дълго време се смята, че тя е била замазана от самия художник. Но най-прясното изследване показа, че изображението е било замазано много години след смъртта на Вермеер. Затова, през 2017 г., реставраторите започват старателно да премахват слоевете боя и да разкриват голата фигура, скрита в продължение на последните 250 години. Десетте платна на Вермеер ще бъдат показани в контекста на над 40 произведения на други холандски майстори на жанровата живопис, вкл. и на Питер де Хох.

19 март – 27 юни

Софи Тойбер-Арп. „Летни редове”. 1942. Фотог.: Stiftung Arp e.V./Rolandswerth/Artists Rights Society (ARS)

Софи Тойбер-Арп. Живата абстракция

Художествен музей, Базел; Тейт Модърн, Лондон; Музей за съвременно изкуство (МоМА), Ню Йорк

Недооценената художничка Софи Тойбер-Арп е известна на първо място като създател на геометрични абстракции и като участник на групата на дадаистите, където членува заедно с мъжа си – Ханс (Жан) Арп. Организаторите на голямата пътуваща изложба, която започва в Художествения музей на Базел, продължава в лондонската Тейт Модърн и завършва в Музея за съвременно изкуство (МоМА) в Ню Йорк, са поставили за цел да разкажат за приноса на Софи Тойбер-Арп към абстракцията. Художничката изучава текстилен дизайн, приложно-декоративни изкуства и танц, а по-късно става една от ключовите фигури в цюрихския клуб на дадаистите „Кабаре Волтер”. Тя сътрудничи с Арп и други изтъкнати дейци на изкуството, сред които Марсел Дюшан, Жан Кокто и Тристан Цара. В средата на 1920-те Тойбер-Арп ризвива свой фирмен конструктивистки стил, създавайки ярки композиции, съдържащи закодирани препратки към космически символи. В изложбата ще се включат около 400 работи – от ранни архитектурни и интериорни поръчки до абстрактни рисунки, създадени незадълго до скоропостижната смърт на художничката през 1943 г.

Базел: 20 март — 20 юни 2021; Лондон: 15 юли — 17 октомври 2021; Ню Йорк: 21 ноември 2021 — 12 март 2022

Джорджия О’Киф. „Нюйоркска улица с луна”. 1925. Фотог.: Carmen Thyssen-Bornemisza Collection

Джорджия О’Киф

Музей Тисен-Борнемис, Мадрид; Център Помпиду, Париж; Фондация Бейелер, Базел

За разлика от САЩ, където творчеството на Джорджия О’Киф е изучено във всички подробности, в Европа на нея са посветени малко големи изследвания. Сега, благодарение на подготвяната ретроспектива, европейските зрители ще могат да разберат повече за живота и творчеството на О’Киф – водеща фигура на американския модернизъм. Изложбата ще се открие в испанския Музей Тисен-Борнемис, след което ще отиде във Франция, в Центъра Помпиду, а после – във Фондация Бейелер в Швейцария. Тъй като във всички три града творчеството на Джорджия О’Киф в такъв обем ще се експонира за първи път, за изложбата са подбрани 80 произведения, което ще позволи максимално да се представи нейният дълъг творчески път. В нея ще влязат и „Нюйоркска улица с луна” (1925), първата в серията градски пейзажи, и „Татул” („Бяло цвете № 1”, 1932) – най-скъпата картина на жена-художник, продавана на търг. Тази изложба ще бъде особено очаквана от Музея Тисен-Борнемис, притежаващ повече картини на О’Киф (цели пет), от който и да е музей извън пределите на САЩ. Освен това, тази експозиция ще стане един вид връщане на художничката в Испания, където тя пристига два пъти през 1950-те години.

Мадрид: 20 април — 8 август 2021; Париж: 8 септември — 6 декември 2021; Базел: 23 януари — 22 май 2022

Бронзов гладиаторски шлем от Помпей. I в. н.е. Фотог.: The Trustees of the British Museum

Нерон

Британски музей, Лондон

Бил ли е наистина Нерон (37-68 г. н.е.) такъв маниак-убиец, какъвто го описват в учебниците по история, или различните представи за този римски император не са нищо друго освен антична версия на т.нар. фалшиви новини? Този и други въпроси ще се разглеждат на изложбата на Британския музей, посветена на знаменития император от династията на Юлиите и Клавдиите. „Поразително е колко много от това, което мислим, че знаем за Нерон, идва от откровено отрицателно настроени към него източници – казва кураторът на експозицията Торстен Опер – В крайна сметка, гледната точка на крайно враждебни към него елитарни кръгове е победила.” Изложбата проследява историята на живота и управлението на Нерон, анализирайки фактори, стоящи зад ключови събития, и също как те в последствие се възприемали. Свързаните с неговото управление теми, в това число мотивите на зрелищата и семейството, се изследват в повече от 200 експоната – от скромни помпейски графити до артефакти, пострадали при Великия пожар в Рим през 64 г. пр.Хр. „Ние си поставихме задачата да не търсим „добрия” Нерон зад стереотипното „чудовище”, а да покажем, че са съществували различни гледни точки – казва Опер – Историята често се манипулира и е нужно да се разбира, защо и как това се случва.”

27 май — 24 октомври

Барбара Крюгер. „Мислейки за теб, то ест за себе си, то ест за теб”. 2019. Фото: DelMonico Books/Los Angeles County Museum of Art

Барбара Крюгер. „Мислейки за теб, то ест за себе си, то ест за теб”

Чикагски институт на изкуствата, Чикаго; Художествен музей на окръг Лос Анджелис, Лос Анджелис

Ретроспективата на американската художничка-концептуалист Барбара Крюгер, най-известна със своите праволинейни политически колажи, съчетаващи визуални образи и текст, включва произведения, създадени през последните десетилетия, и изследва ролята на художничката в развитието на феминистката критика на културата. В експозицията, носеща названието на работата на Крюгер „Мислейки за теб, то ест за себе си, то ест за теб” (2019), ще влязат колажи, инсталации, видео-работи и редки неща от 1980-те. Изложбата в Чикаго направо ще излезе на улицата. Работите на Крюгер ще са на билбордове, автобуси и билети за обществения транспорт. Това е своеобразна препратка към ранните улични акции на авторката, когато тя разлепя из града ярки афоризми, в които повдига теми, свързани с политиката, консуматорското общество и телесността.

Датите на изложбата ще бъдат определени по-нататък.

Пиер Огюст Ренуар. „Портрет на актрисата Жана Самари”. 1877. Фотог.: Държавен музей на изобразителните изкуства на им. А.С.Пушкин

„Колекцията на Морозови. Шедьоври на новото изкуство”

Фондация Louis Vuitton, Париж

Въпреки че заминават за Париж след Санкт Петербург, работите от колекцията на Михаил и Иван Морозови не могат да се смятат за гастроли на изложба от Ермитажа. Това е специален подбор, създаден за фондацията Louis Vuitton. След това колекцията ще замине за Пушкинския музей (окт. 2021 – март 2022). За куратор на морозовската експозиция бе поканена Ана Балдасари – автор на изложбения блокбастър във фондацията Louis Vuitton „Шедьоври на новото изкуство. Колекцията на Сергей Щукин”, който през 2017 г. установи нов световен музеен рекорд с над 1,2 млн. посетители. Ако Балдасари представи Щукин и неговата сбирка като изключително явление, то при Морозов тя малко променя фокуса и също акцентира върху руската част (която осигурява работите от Третяковската галерия, Руския музей, други музеи и частни колекции).

Пролет — лято 2021

Сандро Ботичели. «Портрет на Джулиано Медичи». 1478–1480. Фотог.: Fondazione Accademia Carrara

Ботичели

Музей Жакмар-Андре, Париж

Тази есен в парижкия музей Жакмар-Андре ще се открие голяма ретроспектива на гения от епохата на Възраждането Сандро Ботичели. В нея ще влязат произведения от европейски и американски колекции, вкл. „Мадоната с младенеца” (1467-1470) от Лувъра, „Завръщането на Юдит във Ветил” (1469–1470) от Художествения музей в Синсинати, „Юдит, излизаща от шатрата на Олоферн” (1497–1500) от Рейксмузеума и „Портрет на Джулиано Медичи” (1478–1480) от Академията в Карара. По думите на Пиер Кюри – куратор на изложбата – Ботичели „ще се яви като дизайнер и глава на едно от най-големите ателиета във Флоренция, което естествено се занимавало с живопис, но и с рисунки за бродерии, инкрустации, гравюри, книжни илюстрации”.  Организаторите обещават да покажат, как художникът съчетавал създаването на уникални живописни произведения с производството на серийни работи, които често са били изпълнявани от неговите помощници, както и как неговото ателие се превръща в лаборатория за идеи и учебен център – характерно явление за Италия в епохата на Възраждането. В експозицията ще влязат произведения и на други водещи художници от ХV век, вкл. Андреа Верокио и Фра Филипо Липи.

10 септември 2021 — 24 януари 2022

Джаспър Джоунс. «Три флага». 1958. Фотог.: Jasper Johns/Licensed by VAGA

Джаспър Джоунс. Създание / Огледало

Филадельфийски художествен музей, Филаделфия; Музей на американското изкуство Уитни, Ню Йорк

Най-голямата ретроспектива в историята на Джаспър Джоунс ще премине едновременно в два музея. Съвместният проект на Филаделфийския художествен музей и Музея на американското изкуство Уитни представлява двойна експозиция, препращаща към темата на повторенията и отраженията в творчеството на Джоунс. „Галериите на двете пространства ще играят роля на двойници, отражения и инверсии една на друга” – казва кураторът  на филаделфийския музей Карлос Басуалдо. Двете изложби ще бъдат структурирани по хронологичен принцип, и двете ще имат зали с реконструкции на важни ранни изложби на Джоунс, състояли се през 1960-те в галерията на Лео Кастели. Музеите имат и по една двойка тематични зали, посветени на най-известните мотиви на художника – цифрите и флаговете. Във Филаделфия ще бъдат събрани заедно различни варианти на неговата цифрова работа „От 0 до 9” (1961), а в Ню Йорк цветни флагове ще висят срещу техните монохромни версии.  

Ню Йорк, Филаделфия: 29 септември 2021 — 13 февруари 2022

Много от изложбите могат да попаднат в ограниченията, свързани с Ковид 19. Преди посещение Ви препоръчваме да проверите информацията на сайта на музеите.

Статията се публикува със съкращения. Източник – http://www.theartnewspaper.ru/posts/8720/

Превод – И. Димитрова

 

„Викът“ на Мунк бе замразен в арктическите ледове

Норвежката технологична компания Piql AS основа Арктически световен архив като безопасно хранилище на световната памет

КРИСТОФЪР ХАУС

8 декември 2020 г.

Картината на Едвард Мунк «Викът» (1893) в экспозицията на музея. Фотог.: The National Gallery, Oslo

Докато чака откриването на новата си сграда, през 2022 год., Националният музей на Норвегия замрази своята колекция. Той остави за съхранение цифрово копие на цялата сбирка, включваща около 400 000 обекта, в Арктическия световен архив, намиращ се в захвърлена въгледобивна мина във вечните ледове на архипелага Шпицберген.

Норвежката технологична компания Piql AS основава Арктическия световен архив като „безопазно хранилище на световната памет“. Той се намира недалеч от Световното хранилище за семена и неговата идея е да опази цифрови артефакти и информация със световно значение от природни катаклизми, технологични изменения, хакерски атаки и войни.

Фотографиите на обекти от колекцията на музея, в това число на произведения на изкуството (вкл. „Викът“ на Едвард Мунк), както и на архитектурата и дизайна, са пренесени върху piqlFilm – аналогова лента, позволяваща безопасното съхраняване на цифрови данни в автономен режим. В Арктическия световен архив наричат лентата „бъдещенепроницаем“ носител. Директорът на Националния музей по управление на колекциите Ролф Ингве Уген уверява, че на теория за „нейното четене е нужна само светлина“.

Експозицията от римски копия на древногръцки скулптури и портрети на римски императори. Фотогр: https://www.hisour.com/

Сумата, която музеят заплаща за съхранение на трите групи отцифровани произведения на изкуството, не се разгласява. В момента те се съхраняват заедно с депозитите на УНИЦЕФ, стокхолмския Музей за съвременно изкуство и Ватиканската библиотека. Арктическият световен архив заявява, че може да пази техните данни „повече от хиляда години“.

Между другото, съхраняването на артефакти и документи под земята съвсем не е нова идея. По време на Втората световна война лондонската Национална галерия изпраща своите съкровища в шистова мина в уелския град Манод. Шпицберген, обаче, е още по-отдалечен и безопасен: „Това все едно е друга планета – казва Ролф Уген – като краен предел.“

Арктическият световен архив. Фотография: digitalfriends.com

Превод – И. Димитрова

Източник: https://www.theartnewspaper.ru

Един от големите руски музеи – „Новият Йерусалим” – откри изложбата „Младите в династията Брьогел и тяхната епоха”

Посетителите на изложбата „Младите в династията Брьогел и тяхната епоха”, която се откри в музея „Новият Йерусалим” (Московска област) на 24 декември, ще се потопят в света на увлекателни и заплетени семейни и художествени истории

Людмила Лунина

22 декември 2020 г.


Питер Брьогел Млади. „Бобеният крал” („Кралят пие!”)[1]. Фотог.: Музейно-изложбен комплекс „Новият Йерусалим”

[1] Картината изобразява трапеза в чест на католическото Богоявлание. В този ден в католическите страни е прието да се поднася особено тестено изделие с боб, орехи, фигури на Христос или светиите и др. Този, който получавал изненадата, се провъзгласявал за Бобен крал и оглавлявал празнуването. При неговото провъзгласяване присъстващите викали „Кралят пие! Да живее кралят!”. От тук идва второто наименование на картината.
 

Династията Брьогел е уникално явление: обединени от родствени връзки, четири поколения художници са творили в продължение на повече от 100 години, от XVI до XVIII век. Имало един изтъкнат баща – художник, който имал двама сина – живописци, по-нататък – двама внуци и двама зетьове (мъже на внучките), и още четири правнуци. Всичко – два Питера, три Яновци, Ян Петер – лесно е да се объркаш. Подобно нещо не е имало, нито преди, нито след това, освен семейство Бах в музиката.

Сбирката от нидерландска живопис на руските колекционери Валерия и Константин Мауерхауз, превърнала се в основа на изложбата, също е изключително явление. Тя се е формирала през последните 15 години в резултат на откупки от търгове и галерии. Колекционерите са имали голям късмет – цените на картините на династията Брьогел скачат до небето за същия период. Ако през 1990-те Питер Брьогел Млади се продава за 1,5 млн.$, то в 2011 г., на аукциона на Christie’s в Лондон, неговата работа се продава за 10,7 млн.$.

Ян Брьогел Млади и неговото ателие. «Кошница с цветя и букет във ваза». Фотог.: Музейно-изложбен комплекс „Новият Йерусалим”

През 2015 г., колекцията на семейство Мауерхауз вече бе показана в Пушкинския музей в Москва. Онзи път, както и сега, тя е курирана от професора по изкуствознание д-р Вадим Садков. Преди пет години, обаче, публиката вижда 29 работи. Докато днес на нашето внимание са представени 70 произведения – около 19 картини на Питер Брьогел Млади (1564-1638), две работи на Ян Брьогел Стари (1568-1625), произведения на неговия син Ян Брьогел Млади (1601-1678) и много други.

Началото на активното семейно брьогелознание поставя изложбата „Breughel — Brueghel” през 1997 г., курирана от немския изкуствовед Клаус Ерц. На нея за пръв път редом са поставени 2 творби на двамата братя, синовете на Брьогел Стари. През 2002 г., в няколко европейски града, е показана изложбата „Brueghel Enterprises” („Предприятията на Брьогелите”) и този феномен попада във фокуса на вниманието. Най-важният въпрос, който дискутират всички, е как всъщност са се появили дадените копия?


Ян Брьогел Стари. „Маймунски пир” („Белите на маймуните”). Фотог.: Музейно-изложбен комплекс „Новият Йерусалим”

На съвременния зрител, живеещ в цифровия век, когато за копиране на изображение е достатъчно да се натисне копчето на телефона, тези трудности от ХVІ век са непонятни. За да си представим драматизма на ситуацията, трябва да се пренесем в 1569 г., когато В Брюксел неочаквано умира 45-годишният преуспяващ художник Питер Брьогел. Той оставя млада вдовица и три деца – дъщеря и двама сина, от които най-голямото е на пет години, най-малкото – на една.

Активният творчески период на Брьогел Стари обхваща последните 16 години от живота му. През това време той създава около 50 работи. Повечето от тях са се съхранявали в частни колекции; още в ХVІ век те са били много търсени (императорът на Свещената Римска империя Рудолф ІІ е давал задачи на своите посланици да търсят и купуват картини на Брьогел). Тоест, наследството на художника се е котирало високо и е било достъпно за ограничен кръг богати и влиятелни хора, но със сигурност не за най-близките роднини.


Питер Брьогел Млади. „Зимен пейзаж с капан за птици”. Фотог.: Музейно-изложбен комплекс „Новият Йерусалим”

Едва съвременните методи за изследване (инфрачервената снимка) позволиха да се види, че Питер Брьогел Млади пренасял изображенията от картони върху грундирани дъски – основа за бъдещите картини. Методът е следният: по контурите на рисунката на картона имало дупчици, върху които минавали с кесийки, пълни със стрит въглен, и рисунъкът се отпечатвал на дъската (същият метод се прилага и в иконописта – бел.прев.). По всяка вероятност, картоните и предварителните скици са били това наследство, което се съхранявало при семейството и върху чиято основа възникнала династията. До днес този работен материал не се е запазил.

Питер Брьогел Млади – първенецът на Брьогел – на практика посветил целия си живот на популяризирането на творчеството на своя баща. Неговите работи са стрували доста по-евтино – ако големият Брьогел се продавал за 700 гулдена, то копията на сина – за 70. (Тези цифри са назовани през 2002 г. във връзка с изложбата „Brueghel Enterprises”). Питер-млади подписвал нещата със семейното име, но практически винаги отбелязвал и годината, което помага при атрибуцията. Тоест, той създавал копия, а не фалшификати. Обемът на производство при наследниците бил в пъти по-висок – срещу 50 картини от бащата семейството противопоставило почти 1500 копия, а някои от композициите се повтаряли до 50 пъти! чи на баща си, остава загадка. Тяхната майка Майкен Кук умира десет години след съпруга си. Съществува версията, че Питер и Ян са възпитани от своята баба Майкен Верхюлст – художник-миниатюрист и вдовица на Питер Кук ван Алст. Но даже и да растеш в семейство на художници, това не е достатъчно, за да възпроизвеждаш картините на баща си, които често въобще не си виждал, с феноменална точност.


Ян Брьогел Стари. „Букет от ириси, лалета, нарциси и ходжови лалета в глинена ваза”. Фотог.: Музейно-изложбен комплекс „Новият Йерусалим”

Ян Брьогел Стари – вторият син на основателя на династията – избрал собствен път. Той заминал за седем години в Индия, където и се оформил като художник. Неговите картини имали по-камерен характер, почеркът се отличавал с маниеристична изтънченост, а живописният слой – поради велатурите – с прозрачност. Освен с алегоричните и пасторални сценки, той се прославил с композициите от цветя – станал един от родоначалниците на този вид натюрморти. Поради живописния си маниер Ян Стари получил прозвището Кадифения, докато неговият брат, преувеличаващ бащиния маниер, именовали Адския. Синът на Ян-стари, Ян Брьогел Млади, наследил, както ателието на баща си, така и палитрата от живописни теми и до голяма степен – неговия маниер.

Какво толкова притегателно имало в творчеството на Питер Брьогел Стари, че даже неговите копия имали и все още имат такъв голям успех? В историята на изкуството съществуват ключови фигури, около които се е създал свещен култ. (В руското изкуство, например, такава е фигурата на Казимир Малевич.) Брьогел Стари явно влиза в тази кръг. Той, като един от най-ярките представители на Северния Ренесанс, извършва прехода от религиозната живопис към светската, насищайки религиозните сюжети с житейски подробности и едновременно възвисявайки своите съвременници до нивото на библейски герои. Той измислил Земята (или даже Вселената), подарявайки на плоската като поднос Холандия гледки на безкрайни планини и долини. Това не са били просто топографски красоти, а Земята като творение на Бога. Брьогел живял по време на Реформацията, буржуазната революция, деленето на Нидерландия на испанска Фландрия и независима Холандия. Ужасът от тези потресения явно намерил израз в неговото творчество. В края на краищата, картините на Брьогел-стари работят като фрактал – колкото и да ги увеличаваш (съвременните проектори позволяват да ги увеличиш десетки пъти), на всяко ниво ще се открият нови и нови сюжети – занимания, детайли, изражения на лицата, отношения между хората, нюанси в дрехите. В този свят се потапяш като в бездънен кладенец. Затова големите открития са достойни да ги копират и разпространяват.

Йос де Момпер Млади и Ян Брьогел Млади. „Селски пейзаж с кладенец”. Фотог.: Музейно-изложбен комплекс „Новият Йерусалим”

Посетителите на музея „Новият Йерусалим” ще се потопят в света на увлекателни и заплетени семейни и художествени истории. Освен братята Брьогел, в експозициите има работи на техните съперници-конкуренти – известните антверпенски майстори Франс Франкен Млади и Себастиян Вранкс, творили в историческия и баталния жанрове. Също можем да видим фламандски и холандски натюрморти – работи на Исаак Соро, Амброзиус Босхарт Млади и Балтазар ван дер Аст и още работи на Ян ван Кесел Стари, роднина на Брьогелите.

Ян ван Кесел Стари. «Лъв и глиган». Фотог.: Музейно-изложбен комплекс „Новият Йерусалим”

Изложбата също дава повод да поговорим за организацията на художествения пазар в Нидерландия през ХVІ-ХVІІІ век. В страната на първата в света победила буржуазна революция през тези векове възниква голяма прослойка от потребители на изкуство – богати граждани. В същото време, обаче, тогава съществувал монопол върху производството и главното върху продажбата на картини. Такава дейност са имали право да упражняват само членове на гилдията на Свети Лука. Двамата синове на Питер Брьогел Стари (да не говорим за децата им), като потомствени живописци, още 20-годишни станали членове на тази гилдия. Те имали голямо пазарно преимущество във възпроизвеждането и разпространението на семейния стил-марка.

Изложбата ще е достъпна за посещения до 11 април 2021 г. Повече за музея „Новият Йерусалим” на https://njerusalem.ru/.

Източник на статията: http://www.theartnewspaper.ru/posts/8693/

Превод от руски – И. Димитрова.

Връщат някогашните цветове и фактури на Лабиринта на Миро в Южна Франция

„Фондация Маг“ планира събирането на средствата за втория етап от реставрацията на лабиринта на Хуан Миро чрез социалните мрежи

ДЖОРДЖИНА АДАМ

11.12.2020 г.

Сградата на фондацията е проектирана от каталунския архитект Жозеп Луис Серт. При нейното проектиране той се ориентира на художниците и скулптурите, за да постигне хармония между архитектурата и техните произведения.

Фондация Маг (Fondation Maeght) е доста забележима точка върху картата на съвременното изкуство на Южна Франция. Фондацията, открита през 1964 г. от арт-дилърите Еме и Маргьорит Маг, е една от първите в страната частни музейни фондации. Нейната колекция от модернистично изкуство включва работи на Пиер Бонар, Александър Калдер, Хуан Миро и други. Сред най-ярките експонати в музея е лабиринтът на Миро, върху който художникът работи съвместно с испанските керамици Жозеп и Жоан Артигас в периода 1961 – 1981 г. Многопластовият лабиринт, чиито стени лъкатушат между ели, разтящи на територията на музея, е запълнен с 20 работи от керамика, мрамор, бетон и метал.


Лабиринтът на Миро. 1964. Фотография: Fondatio Maeght

С времето състоянието на лабиринта се влошава – визуално и конструктивно. През тази есен, благодарение на 65 000 евро, събрани от фондацията, реставраторите възстановиха 14 керамични обекта. Произведенията се изчистват с биоциди, укрепват се с акрилни смоли, техните цветове се освежават чрез акрилни бои и се покриват с полиуретанов лак. „На следващия етап ние планираме да реставрираме бетонните и металически обекти, в това число арката и вилата“ – разказва директорът по развитие Анн Буржуа. Институцията планира да премине към тази фаза в началото на 2021 г. чрез събирането на средства в социалните мрежи. По думите на Буржуа, от бетонната арка на първо време ще отстранят водораслите, след което ще я обработят с биоциди и очистят с помощта на пара. А потъмнялото с годините покритие на вилата, направена от желязо и бронз, ще заменят със светла матова полировка, което ще позволи да се възстанови изгубеният между двата материала контраст.


Лабиринтът на Миро. 1964. Фотография: Fondatio Maeght

На другата метална работа под название „Тотем“ („Персонаж“) от 1970 г. се е появила ръжда с времето. Тъй като нейната основа е потопена във вода, на места тя е изтъняла и заплашва стабилността на скулптурата. За да се избере оптимална стратегия за нейното укрепване, ще бъде проведено изследване с ултразвук.

При това, подчертава Буржуа, „и дума не става“ за намеси в двора на Джакомети, където се намират скулптурите от серията „Крачещ човек“ и „Голяма стояща жена“. „Алберто Джакомети  е искал те да останат както са си, за да бъдат видими по тях следите на времето и въздействията на стихиите“ – обяснява директорът по развитието.

Пандемията от COVID-19 силно подрони положението на фондацията, защото 70 % от нейните доходи са идвали от продажбите на билети. Както прогнозира Буржуа, предстоящият период най-вероятно също „ще бъде много труден, защото значителна част от нашата аудитория – чуждестранните туристи – и сега не може да ни посети.“ Неотдавна бе основан специален международен съвет за поддръжка на институцията.

Превод – И. Димитрова.

Източник – http://www.theartnewspaper.ru

Изтчник на ил. 1 – https://frenchriviera.travel/fondation-maeght/

Източник на ил. 2 и ил. 3 – http://www.theartnewspaper.ru

Котараците в Ермитажа ще получат наследство от Франция

Директорът на един от най-големите и красиви музеи в света – Михаил Пиотровски сподели, че ермитажните котараци не бедстват

СОФИЯ БАГДАСАРОВА

03.12.2020 г.

Един от котараците – на фона на Главното стълбище на Ермитажа

Държавният Ермитаж е единственият в света музей, който вече десетилетия има на щат цял отбор котараци (с цел възпрепятстване интензивното разпространение на плъхове и мишки, характерни за региона поради влажния климат – бел. прев.). Музеят даже провежда ежегодно празник „Ден на котарака“. През 2020 г., въпреки трудностите, празникът се състоя на 30 май. В следващата година той е планиран за 22 и 23 май.

Генералният директор на Държавния Ермитаж – Михаил Пиотровски – съобщи, че по време на пандемията ермитажните котараци нямат нужда от грижи и даже са станали наследници.

„Ние не спираме да се грижим за котараците. За тях се грижат, както нашите посетители, така и интернет-потребителите. Котараците си имат меценати. Наскоро, във Франция, един човек даже завеща малка сума на нашите любимци. Това е много трогателно. Сега ние водим кореспонденция с юристите“ – разказа Пиотровски по време на интернет-среща, откриваща традиционните „Дни на Ермитажа“ (организиращи се ежегодно по случай рожденния ден на музея 7 декември 1764 г. – бел. прев.).

„Прес-секретарят на ермитажните котараци“ – помощникът на директора на музея –Мария Халтунен – сподели за портала „Фонтанка.ру“, че за полученото наследство в музея научили през лятото. В момента приключва оформлението на документите. По нейните думи, французинът разделил своето наследство на три неравни части: две останали за неговите роднини и френската организация по защита на екологията, а третата – най-незначителната по размер, той завещал на котараците от Ермитажа. В музея били известени за това решение от изпълнителите на завещанието.

Фотосесия на фона на Павилионната зала, където се намира знаменитият часовников механизъм с пауна от ХVІІІ в.

Историята на ермитажните котараци от едноименния сайт http://hermitagecats.ru:

„Те са невидимата гвардия, охраняваща нашето културно наследство. Извънщатни сътрудници на Държавния Ермитаж, неуморно следящи за това, Зимният дворец да не бъде окупиран от пълчища плъхове.

Според легендата, първият котарак е бил докаран от самия Петър І, а по-късно императрица Елизавета Петровна даже издава указ за „Изпращане на котараци от Казан“ (град в Русия – бел. прев.). Статусът на „охранители на картинните галерии“ те получават от Екатерина ІІ.

През годините на блокадата Ермитажът остава без своите мустакати охранители (Санкт-Петербург – тогава Ленинград – е бил обсаден от фашистите 872 дни по време на Втората световна война – бел. прев.). Говорят, че след войната котараците се внасят в града с цели вагони, като част от тях отиват в Зимния дворец. От тогава ермитажните котараци денонощно пазят съкровищата на нацията, превръщайки се в любима градска легенда.“

На фона на Съветското стълбище от ХІХ век, наименовано по този начин, защото от там са преминавали членовете на Държавния съвет, отивайки на заседание.

Източник – http://www.theartnewspaper.ru/