Отзвуците на света в тишината – как са строени библиотеките в различните епохи

Историческият обзор на библиотечната архитектура, направен в подробно изследване на Джеймс Кембъл и Уил Прайс, ни позволява не само да научим за местните особености, но и да почувстваме скритата връзка между времената

КОНСТАНТИН ЛВОВ

13.05.2022 г.

Всяка библиотека е безусловен символ на културата, а също –реално хранилище на многовековния човешки опит и знания. Библиотеките олицетворяват важността и полезността на образованието, невъзможно без четене на книги. Затова отдавна библиотеките, построени в различни части на света, се отличават с помпозност, ефектност и необичайност на архитектурните форми.

През 2013 г. английският изкуствовед Джеймс Кембъл издаде фундаментално и едновременно популярно изследване на архитектурните истории на библиотеките. Някога той посвещава своята дисертация на ротондата Редклиф в Оксфорд и се специализира върху история на английската архитектура на XVII век, творчеството на Кристофър Рен и Никълъс Хоксмур. Кембъл оглавява отделението за архитектура на Кембриджския университет и пази колекциите на колежа Куинс. Пълноправен съавтор на неговата книга „Световна история на библиотеките“ става известният фотограф Уил Прайс, който по-точно подготви албума «Ермитаж XXI» (2014). Кембъл и Прайс лично са изследвали 82 библиотеки в 21 страни. Сега излезе и рускоезично издание на техния труд.

Кембъл започва с аксиомата – библиотеката – достъпно книгохранилище. С течение на времето се променят обликът на книгите и материалите, от които се изготвят. Съответно, претърпяват изменения и способите на тяхното съхранение, интериорите и аксесуарите на помещенията. На смяна на сандъците и чекмеджетата дойдоха шкафовете и стилажите, вместо пейки и катедри – столове и ниши.

Врагове на книжните издания са насекомите, гризачите, водата и огънят.

Затова от самото си възникване библиотеките /разбира се, публичните/ са се проектирали с големи прозорци или поне с повече, за да е възможно да се работи на дневно осветление, без свещи. Сериозна внимание винаги се е отделяло на естествената вентилация на помещенията. Например, най-древното хранилище на будистки текстове в Южна Корея – Трипитака кореана към храма Хейнза – съществува от XIV век. Дървените дъскички там са се разполагали на открити дървени стилажи, за да циркулира свободно въздухът. През 1970-те години се опитали да съхраняват дъските в бетонни бункери, но те започнали да загиват. А например против насекомите даже архитектите са безсилни и библиотекарите прибягват до различни начини на защита, понякога екстравагантни. В библиотеката на двореца в Мафра в Португалия до сега живее колония от прилепи.

Библиотеката в манастирския комплекс Хейнза, изт. Pirnterest

Кембъл разделя изследването на осем глави, предлагайки следната периодизация на историята на библиотечната архитектура – Древен свят, Средновековие, столетията от XVI до XX и епохата на електрониката. Вярно, че самият автор отбелязва, че принципите на библиотечното строителство и съхраняване в Средновековието и Ренесанса в Европа не са се различавали много – във всеки случай не са били противоположни. Би могло да бъде по-уместно да се направи градация на религиозните и светски книгохранилища или да се подели съдържанието на втора и трета глави не хронологично, а по географски принцип. Още повече, че Кембъл подробно разглежда интересната антропологическа разлика в принципите на старинните библиотеки на Азия и Европа. На Изток местата за съхранение и четене са се намирали далеч едно от друго – книгата е била носена на читателя. В Европа, обратно, читателят е бил воден към книгите, сядал е зад читалната масата или катедрата, в която са били монтирани рафтове с книги, или пък читателят е настаняван в ниши или кабинки между книжните редове.

Библиотеката на Страговския манастир в Прага.
Фото: Thames & Hudson

Определена хронологична неяснота има в главите за XVII и XVIII векове. Кембъл фактически посвещава първата от тях на библиотечната архитектура на класицизма с господството на системата от шкафове успоредно и перпендикулярно на стените, с галерии по етажите и високи прозорци. Най-забележителни са постройките на Ескориалската, Амброзианската и Бодлианската библиотеки, а върхът – първоначалният „кръгъл“ проект на библиотеката на Тринити колидж, направен от Кристофър Рен и едва частично въплътен в ротондата Редклиф, проектирана от ученика на Рен – Хосмур. Другата глава разказва за бароко и рококо в архитектурата на библиотеките – алегоричните стенописи, позлата, шинуазри /използване на елементи и стилистични похвати от средновековното китайско в европейското изкуство на ХVIII век – бел.пр./ и рокайли /елементи от орнаменталното изкуство на ХVIII век във вид на стилизирани камъчета, миди, свитъци/ на библиотеката Жуанина в Коимбре и библиотеката на двореца в Мафра. Това включва и тайните стаи в галериите между шкафовете в Придворната библиотека във Виена и пути /изображения на малки момченца в изкуството на Ренесанса, барока и рококо – бел.пр./ като указатели на каталозите в библиотеката на швейцарския манастир на светия Гал.

В главите, посветени на библиотечната архитектура на XIX–XX векове, отправна точка за изследването стават не толкова архитектурните стилове, колкото „енергията и веществото“ – първо желязо и газ, по-късно – стомана, бетон и електричество. В резултат на известно механично делене грандиозната нюйоркска публична библиотека /осем нива стилажи под главната читалня/, достойно завършваща ред изключителни библиотечни съоръжения на XIX век /библиотеката на Кембридж, Британския музей, Света Женевиева/, се оказва в друга глава.

От постройките на ХХ век авторът дава предпочитание на наистина уникални проекти. Това е и Стокхолмската градска библиотека, проектирана от Гунар Асплунд, с оглед на идеите на просветителите Етиен-Луи Буле и Клод-Никола Леду; и „потопените пространства“ на библиотеките на Алвар Аарто; и полупрозрачните мраморни стени на Библиотека Бейнеке в Йейл; и съчетанието на тухли с бетон в бруталисткия проект на Луис Кан – библиотеката на Академията Филипс в Екстър; и небостъргачите на националната библиотека в Париж с градина между тях – удивителната фантазия на Доминик Перо на бреговете на Сена.

Библиотеката на колежа Куинс. Кембридж, Великобритания.
Фото: Thames & Hudson

Последната глава авторът посвещава на библиотеките, построени в „епохата на електрониката“. Той подробно описва архитектурните особености, но много по-малко говори за промените във функционалността на библиотеките. Въпреки че би могъл да бъде хвърлен мост от първа глава, посветена на Античността, към последната – на съвременността. Работата е в това, че и в древен Рим и в днешния свят библиотеките играят роля не толкова на места за среща на хора и книги, но и на центрове за разнообразно общуване. Може да се каже, че кръгът се затваря. Вероятно Кембъл, с неговото пристрастие към кръглите библиотеки, би трябвало да одобри подобна посока на историко-културния процес.

Превод – И. Димитрова

Източник – https://www.theartnewspaper.ru/

Изкуство по рецепта – във Франция се наблюдава бум на арт-терапията

Павилионът ще бъде построен по проект на Freaks Architects. Рендер: Freaks Architects

Новият специализиран павилион в парижкия Пале дьо Токио ще стане още един белег на това модно увлечение. Въпреки че примерите за арт-терапевтични практики са повече в регионите, например в Лил, а не в столицата

САРА БЕЛМОН

28.04.2022 г.

Музеят на съвременното изкуство Пале дьо Токио в Париж ще завърши празнуването на своя 20-годишен юбилей през декември с откриването на новия „център за арт-терапия“, където ще се организират програми, популяризиращи изкуството като прекрасно средство за лечение.

Павилионът с площ 700 кв. м ще бъде издигнат на първия етаж, по проект на Freaks Architects. Той ще има названието НАМО, което е съзвучно с френското hameau, т.е. „село“. По мнението на Танги Пелетие, директора по обществени програми на музея, това трябва да бъде „камера за трансформация, инструмент за промяна на посетителския опит и разширяване на аудиторията за сметка на хора с ограничени физически възможности или представители на националните малцинства, при това даже в тези периоди, когато няма изложби в сградата“.

Проектът, частично финансиран от мецената Джонатан К.С. Чой, представител на хонгконгската Sunwah Group, включва три основни пространства. В „Салона на позитивизма“ се планира провеждането на срещи с психиатри, арт-терапевти, педагози и други специалисти. По-нататък следват три модулни въртящи се конструкции със стени, които могат да се използват като телевизионни екрани или класни дъски в зависимост от мероприятието. Спираловидната стълба и асансьорът водят към полуетаж, където ще се намира лаборатория с 3D-принтери и друга апаратура. В павилиона ще е възможно да се провеждат едновременно от 3 до 6 майсторски класа. Проектът на стойност 1 млн. евро, започнат в края на 2018 г., е посветен на психическото здраве; концепцията му се опира на отдавнашното партньорство на музея с различни медицински и социални организации. Създателите на НАМО се вдъхновяват също от работилницата за арт-терапия на Монреалския музей за изящни изкуства, създадена през 2016 г. Между другото, Пелетие казва, че Пале дьо Токио се е научил на много повече неща благодарение на сътрудничеството с местни организации, като например благотворителните асоциации France Alzheimer и болницата Салпетриер.

Арт-терапията е препоръчителна даже за най-малките музейни посетители
Фото: Aurelie Cenno

HAMO е първият проект във Франция на границата на изкуството и лекуването, построен на територията на културен център. Въпреки че пионер в това направление е Дворецът за изящни изкуства в Лил – единственият френски музей, където работи щатен арт-терапевт. Както казва Жулиен Бартелеми, ръководител на службата за обществени програми, идеята е била осъществена през 2012 г., като поддръжка на сътрудниците с аутизъм. В резултат на това, обаче, арт-терапевтът Паскалин Бонав „става такъв ценен актив за нашия екип, че след година я назначихме на щат“.

Успоредно на това, Лувърът в Ланс – регионален музей, спътник на знаменитата парижка институция, в сътрудничество с двама арт-терапевти от асоциацията L’Art & Fact наскоро започна „Лувър-терапия“ – серия от семинари, основани на идеята, че музейният опит сам по себе си може да бъде полезен за здравето. „Ако само можехме да убедим лекарите да предписват посещение на Лувъра в Ланс, както при всяко друго лечение!“ – казва отговорната за програмата Гунила Лапуант. Тя отбелязва, че подобен опит имат вече Канада и Белгия.

Източник – https://www.theartnewspaper.ru/posts/20220428-wngi/

Превод от руски език – И. Димитрова

Строителство от бамбук – как виетнамски архитект съчета несъчетаемото

Бар от бамбук по проект на Во Тронг Нгиа във виетнамската провинция Биндонг.
Фотог.: VTN Architects

№100, МАТЕРИАЛ от вестника „Артнюзпейпър.ру“

Получилият световна известност Во Тронг Нгиа се стреми към екологичност и мистичност. В своите проекти той нерядко се опира на изконните азиатски традиции в частта на материалите и конструкцията, но съвсем не отхвърля принципите на западния модернизъм

КИЙТ МИЛЪР

15.04.2022 г.

Един от най-ярките представители на съвременната виетнамска архитектура – Во Тронг Нгиа – се изказва така: „Не може просто да поставите едно дърво върху сграда и да твърдите, че това е зелена архитектура“.

Въпреки че, както свидетелства тази книга, той все пак не е чужд на споменаваната от него практика. Проектите на Во Тронг Нгиа са разпределени в два тома на изданието, наречено „Издигайки природа“. Единият тома е озаглавен „Зеленина“, а вторият „Бамбук“. Във всеки има кратко въведение, написано от неутомимия архитектурен критик Филип Джодидио. 

Интересът на Во Тронг Нгиа към екологичната тема, възникнал в периода на неговото ученичество при японския архитект Хироши Наито, органично се свързва с будистката вяра, на която той е дълбоко предан /неговите служители са длъжни да медитират по два часа на ден/. Така или иначе, проектите на Нгиа олицетворяват новия поглед върху модернистката „органична“ архитектура. Нгиа предлага своеобразен коктейл от неформално планиране, основано на функционалност, плавен диалог между вътрешното и външното пространство, и в някакъв смисъл, романтично отношение към пейзажа, който би могъл да се открива от домовете на Чарлз Франсис Енсли Войси, Франк Лойд Райд /който е бил под влияние на японската архитектура/, Йорн Утсон и други. 

Къщите, които се описват в тома „Зеленина“, са построени от тухли и бетон. Во Тронг Нгиа използва метода на порестите стени като средство, допринасящо за понижаването изхвърлянето на парникови газове в атмосферата. Порестата структура на стените е заимствана отчасти от тропическата типология и традиция. Тя дава лека и натурална циркулация на въздуха, много естествена вентилация, обилие на хоризонтали, които защитават от слънце, дъжд и студ. Обаче през тези порести повърхности, в сенчестите вътрешни пространства, проникват и слаби лъчи светлина, създавайки на места ефекта на тъкан орнамент /особено интересен е бамбуковият кофраж на „Дома на дърветата“ – жилищен комплекс в гр. Хошимин/. А островите на „небесните градини“ и другата зеленина имат освен това по-голяма изразителност и отиват много по-далеч от местната традиция. В съответствие с почти капиталистическия тип екологично мислене те сякаш говорят за новото общество, срамежливо процъвтяващо на руините на старото /понякога хотел Атлас в Хойан изглежда буквално като модернистка сграда на Луис Кан, възпроизведена от струите на тропическите порои/.

Работите на Во Тронг Нгиа олицетворяват новия поглед върху модернистката традиция на «органичната архитектура».
Фотог.: VTN Architects

Работите, описани в тома “Бамбук“, са изпълнени основно по поръчка на хотелиерския бизнес и туристическата индустрия, въпреки че тяхното спокойно достойнство не се свързва много с подобни функции. Използването на бамбука е вкоренено в много азиатски култури. Това е и строителен материал – пластичен, здрав, лек, евтин и екологичен – и едновременно част от природния пейзаж. Традиционната китайска архитектура съдържа препратки към бамбукови постройки, останали в късните каменни и теракотови форми – аналогично на това както архитектурният език на каменните постройки по древното Средиземноморие напомня този на по-ранните, дървени. В някои части на Азия бамбукът все още се използва за строителните скелета. Обаче именно колумбийският архитект Симон Велес събужда интереса на Во Тронг Нгиа към този материал.

Използвайки бамбука, виетнамският архитект постигна впечатляващи резултати – материалът стана част от ламината, внедрява се в системата от сводове, вплита се в решетките. Леките открити структури, възпроизведени в илюстрациите, формирайки съвременни, почти величествени пространства, хармонично се вписват в природната красота. Възприемането на околната среда е една от силните страни на Во Тронг Нгиа – неговата петоъгълна вила в залива Халонг сякаш разговаря със знаменитите „захарни глави“ на скалите около залива, а „Бамбуковият сталактит“ – постройка, създадена за Венецианското архитектурно биенале през 2018 г. – навява мисли за риболовни мрежи, окачени на слънце.

Вилата – на преден план – на фона на залива. Изт.:https://www.dezeen.com

Превод – И. Димитрова

Източник – https://www.theartnewspaper.ru/posts/20220415-xgef/

Националният музей в Багдад отвори врати след тригодишна пауза

Асирийски евнуси, носещи трона на Саргон II. Фрагмент от релефа.
Фото: Wikimedia Commons

Разграбеният по време на войната в Ирак през 2003 г. музей, който продължи работа едва след 12 години, затвори врати през 2019 г. поради антиправителствени протести, а после заради пандемията

ХАДАНИ ДИТМАРС

05.04.2022

Тази съкровищница на древни месопотамски и ислямски артефакти, основана през 1923 г. и разграбена след военната интервенция на САЩ през 2003 г. в Ирак, официално започна работа през 2015 г. Но преди три години отново се наложи да затвори врати – на вълната на антиправителственото протестно движение, което по-късно бе жестоко потушено.

Главата на иракския Съвет за древности и наследство Лайт Маджид Хюсеин разказа пред агенция „Франс прес“, че проточилото се закриване е било свързано и с короновируса. Канцеларията на министър-председателя Мустафа ал-Казими съобщи в Туитър, че откриването на музея е било предшествано от „дълъг период ремонтно-технически и възстановителни работи“.

Редица международни организации взеха участие във възстановяването на музея, след като бе разграбен по време на инвазията от 2003 г. Тогава молбите на сътрудниците на музея за защита бяха игнорирани, а министърът на отбраната на САЩ Доналд Ръмсфелд коментира действията на мародерите в следвоенния град с известните думи „всичко се случва“.  

Националият музей на Ирак.
Фото: Wikimedia Commons

Веднага след разграбването ЮНЕСКО организира специална мисия за търсене на откраднатите културни обекти и инвентаризации на музея, а през миналата година му дари оборудване и материали за реставрация и съхранение на експонатите. В периода от 2003 до 2012 г., във възстановителните работи взе участие и италиано-иракският Център за възстановяване на паметници.

Първата иракска жена, изучавала археология зад граница и получила докторска степен в тази област – Ламия ал-Гайлани Вер – имаше активна роля в работата по защита на музея, както до, така и след военната интервенция.

Значителна вреда на културното наследство на Ирак нанесоха, още преди войната, дванадесетгодишните санкции на ООН. След това то страдаше от последвалите инвазията хаос и безвластие. В резултат на големите санкции музеят бе лишен от необходимите за реставрация химически продукти, които не бяха пропускани през границата, а също така от хлор за прочистване на водата и резервни части за инфраструктурата. В периода 2014 – 2017 г. към тези трудности се добавиха действията на терористите от т.нар. Ислямска държава /ИДИЛ/, които унищожаваха обекти на културното наследство и незаконно продаваха древните артефакти зад граница.

Глава на лъв. 2112-2004 г. до н.е.
Фото: EPA/AHMED JALI/TASS

До днес бяха върнати само една трета от 15 хиляди обекти, откраднати от музея през 2003 г. Общо, през миналата година, на правителството на Ирак бяха върнати над 18 хиляди артефакти, по-голямата част от САЩ, в това число, ценната глинена плоча с откъс от „Епос за Гилгамеш“, чиято възраст е около 3,5 хил. години. Сред върналите се в експозицията древни съкровища са също две статуи ламасу – крилати бикове с човешки глави (883–859 до н.е.). Те са от двореца на асирийския цар Ашурнацирапал II в Нимруд и говорят за несъкрушимостта на древната иракска култура, преживяла столетия войни и инвазии.

Превод – И. Димитрова

Източник https://www.theartnewspaper.ru/

Катарина Фрич и Сесилия Викуня ще получат «златни лъвове» за принос във визуалното изкуство

Чилийската художничка Сесилия Викуня и германската художничка Катарина Фрич.
Фото: (Cecilia) William Jess Laird; (Katharina) Janna Grak

Художничките ще вземат участие в основния проект на Венецианското биенале на съвременното изкуство „Млякото на съновиденията“ и трябва да получат наградите в деня на откриването на международната изложба

ГАРЕТ ХАРИС

09.03.2022 г.

Германската художничка Катарина Фрич (р. 1956) и чилийската художничка Сесилия Викуня (р. 1948)  ще получат почетни „златни лъвове“ на Венецианското биенале за принос към съвременното изкуство. Техните имена бяха назовани от Чечилия Алемани – куратор на основния проект на 59-ото Международно биенале във Венеция, което ще започне на 23 април и ще продължи до 27 ноември. Работите на Фрич и Викуня са включени в основния проект „Мляко на съновиденията“. Наградите ще бъдат връчени на художничките в деня на откриването на биеналето.

Катарина Фрич. «Кралят на плъховете». 1993. Фото: Matthew Marks Gallery

„Приносът на Катарина Фрич към съвременното изкуство, особено в скулптурата, е неоценим, – се казва в изявлението на Ч. Алемани – Тя създава произведения – едновременно хиперреалистични и причудливи – копия на предмети, животни и хора, точно възпроизведени във всеки детайл, но превърнати в свръхестествени видения“. Алемани описва, как за първи път вижда работа на Фрич на Венецианското биенале през 1999 г., курирано от Харалд Зееман /известен швейцарски куратор и изкуствовед/. Ч. Алемани си спомня: „Грандиозното произведение, запълнило главната зала на централния павилион, се наричаше „Кралят на плъховете“. Това бе скулптура, в която група от огромни гризачи се бе събрала в кръг, в някакъв странен магически ритуал, сплитайки една с друга опашките си“. Сред най-известните работи на К. Фрич е и гигантската скулптура на син петел, поставена върху четвъртия постамент на Трафалгарския площад в Лондон през 2013 г. Руските зрители видяха работи на Катарина Фрич на изложбата „Manifesta“ в Държавния Ермитаж, през 2014 г.

Сесилия Викуня. Balsa Snake Raft to Escape the Flood. 2017.

Сесилия Викуня е художник и поет, посветил живота си на превода и съхраняването на наследството на латиноамериканските писатели, което в противен случай би могло да бъде загубено. Ч. Алемани споделя: „Викуня освен това е активист, борещ се за правата на коренните народи в Чили и други страни на Латинска Америка. Тя работи в различни жанрове – от живописта до пърформанса и сложните асамблажи. Нейният художествен език се основава на дълбокото увлечение по традициите на коренните народи и незападната територия на познанието“. Най-известните работи на Викуня са инсталации от ярко червена вълна, препращащи към древната система за смятане с възли и писмеността на инките – кипу.

Само веднъж две художнички са били едновременно отличени с венецианската награда за изкуство – през 2013 г., когато куратор на биеналето бе Масимилиано Джони. Тогава „лъвове“ получиха Мария Ласниг и Мариса Мерц.

Източник – https://www.theartnewspaper.ru/posts/20220309-jmyf/

Статията се публикува с малки съкращения.

Преводач – И. Димитрова