Въпреки че Мане е известен основно с женските си портрети и сцените от парижки кафенета, неговият портрет на кученцето Боб по нищо не отстъпва на тях
Едуард Мане. «Глава на куче» («Боб»). Ок. 1876. Фотог.: Christie’s
Прославените картини на Едуард Мане „Олимпия“ (1863), „Закуска на тревата“ (1863) и «Бар във „Фоли-Бержер“» (1882) като че ли отварят прозорец към импресионистични сцени от ежедневието на Париж и неговите околности. Нерядко героите на Мане гледат направо в очите на зрителя, като че ли канейки да се присъедините към изобразената сцена, което създава ефекта на присъствие.
„Глава на куче“ („Боб“) има същото омагьосващо свойство, но в този случай вместо да се присъедините към пикника или посетителите на шумното кафене, се появява желание да протегнете ръка и да почешете кученцето зад ухото. Портретът на Боб е създаден около 1876 г. по поръчка на оперния певец и колекционер Жан-Батист Фор. Фор събира цели 67 работи на Мане (освен произведенията на неговите колеги-импресионисти Едгар Дега, Клод Моне и Камий Писаро) и е бил един от неговите покровители.
От време на време Мане рисува портрети на приятели, включително и на Фор, а „Глава на куче“ („Боб“) е пример за разпространение на тази практика върху техните питомци. Мазките са нанесени в смел импресионистичен маниер и се създава впечатление, че Боб маха с опашка в нетърпеливо очакване на игра или лакомство. Неговото име е написано с тънки червени мазки в десния горен ъгъл на неголямото платно, а по-надолу е подписът на художника – червената буква „М“.
Тези портрети на питомци са голяма рядкост. В специализирания каталог на Мане се споменават само осем такива работи, като две от тях бяха представени на аукциона на колекцията на Ан и Гордън Гети на 20 октомври – „Главата на кучето“ („Боб“) и „Донки“.
Едуард Мане. «Донки». 1876. Фотог.: Christie’s
Преди да се върне на пазара „Боб“ минава труден път. Преди Втората световна война той принадлежи на Естела и Лудвиг Каценеленбоген, които имат изключителна сбирка от импресионизъм и постимпресионизъм в Берлин. След развода на двойката през 1928 г. значителна част на колекцията остава при Естела, също и „Боб“. Но поради опасната ситуация в Германия през 1930-те години, тя е принудена да напусне страната – отначало бяга в Швейцария, през 1938 г., а след две години – в САЩ (около 1942 г. се премества в Калифорния и ръководи Международната художествена галерия на Карл Нирендорф в Холивуд, чийто собственик става през 1945 г.). Много хора, бягащи тогава от Европа, са били принудени да се разделят с принадлежащите им тогава произведения на изкуството, за да си платят пътя или да пресекат границата.
„Реституцията е сложна, развиваща се сфера – споделя президентът на Кристи´с Марк Портър – и съдбата на тази картина е прекрасен пример за една еволюция и свързаните с нея нюанси.“ Често реституцията на едно произведение се оказва дълга и объркана процедура. Дълги години на реституция са подлежали само тези творби, които са били конфискувани или незаконно извозени от нацистките власти. Колекционерите, които са били принудени да продадат произведенията си, за да се доберат до безопасно място, не са имали право да претендират на това, което им принадлежи. Ситуацията обаче се променя през 1998 г., когато в САЩ се провежда конференция за конфискуваното от нацистите изкуство, чийто резултат е приемането на т.нар. Вашингтонски принципи. Сегашните собственици сами започват да се обръщат към наследниците на колекционерите, чиито произведения са конфискувани от нацистите или продадени по време на войната поради създалите се обстоятелства, в търсене на справедливи и взаимноприемливи условия за връщане на работите на законните им притежатели без дълги съдебни дела.
Източник – https://www.theartnewspaper.ru/posts/20221004-txqe/
Превод – И. Димитрова
Преводът се публикува с малки съкращения.
Артигра(Д) 