Дейвид Хокни разсъждава над това, защо е по-добре да се рисува отколкото да се фотографира

Класикът на съвременното британско изкуство смята, че за да видим света в цялата му красота, трябва да го рисуваме, а не снимаме, защото камерата вижда света геометрично, а на него трябва да гледаме като на психологически обект

ДЕЙВИД ХОКНИ

16.11.2021 г.

Винаги ме е интересувала историята на това, на което съм посветил целия си живот. Знам, че има хора, които се наричат изкуствоведи, но за разлика от историците на науката и даже на музиката, днес те сякаш не се интересуват от художествените практики. Не ги вълнува, как се е създавало изкуството. Даже Ервин Пановски /известен немско-американски изкуствовед – бел.пр./ в своята книга „Ранна нидерландска живопис“ е повече зает с биографиите на художниците, отколкото с техните ателиета. Все едно те са били Сезановци или Ван-Гоговци, работили героически съвсем сами. Но нали всичко е било иначе. Известно е, че те са имали ателиета, в които са се трудили помощници. Те са правили боите, други са отговаряли за костюмите на моделите. Ако се замислим, така е трябвало и да бъде, тъй като те са правили единствените известни изображения на тяхната епоха – други просто е нямало.

Втората заповед гласи: “Не си прави кумир и никакво изображение на онова, що е горе на небето, що е долу на земята, и що е във водата под земята”. Юдаизмът и ислямът и до сега забраняват изображения на живи същества. Въпреки това, в периода VIII–X век тази забрана предизвиква спорове между христианските богослови. Главният аргумент се е състоял в това, че изображенията са необходими, защото повечето миряни не са могли да четат и това е бил единственият начин да разберат за страданията на Христос и светците. Те са знаели, че това е необходимо за социалния контрол.

В изкуството на Китай, Япония, Индия и Персия никога няма да видиш сенки и отражения. Те също никога не са използвали убежни точки, за да предадат перспективата. Откъде идва това?

През 2000 г. ние пристигнахме във Флоренция да проучим как Брунелески е създавал изображенията на баптистерия – работа, която наричат първото перспективно изображение в света. Аз помолих да отворят портите на катедралата в 7:30, когато слънцето светеше точно срещу баптистерия. Ние имахме дъска с размера на оригинала на Брунелески /той не е съхранен, но размерите са известни/. Влязохме в Дуомото, спряхме на около 2 метра от портите, поставихме дъската в пролуката, а после пренесохме отражението на баптистерия върху нея с помощта на вдлъбнато седемсантиметрово огледало. Такъв метод автоматично създава перспективно изображение, защото вдлъбнатото огледало е с качества на оптическа леща. В тази връзка ще отбележа, че в Брюге майсторите на огледала са били част от гилдията на Свети Лука, като художниците.

Основният проблем на картините, направени с помощта на оптични лещи, е че те имат нужда от много светлина, при това много ярка, т.е. слънце. А най-ярката светлина създава най-дълбоки сенки. До неотдавна така беше и при фотографията. Сега, благодарение на цифровите камери, могат да се правят снимки почти в пълен мрак. С традиционната фотография не е така. Първите камери се появяват още през XVII век, но изобретяването на фотографията не е изобретяване на камерата. Даже в своята книга „Гледаме на чуждите страдания“, Сюзън Зонтаг пише: „Когато през 1839 година изобретили камерата…“. Това й бе простено. Защо редакторът не пита Зонтаг, кой именно е измислил камерата. Тя не можа да нарече името – тогава кой би могъл? Ами никой! Защото камерата е естествено явление – малка дупчица в една стая ще проектира външния образ /от улицата/ върху противоположната стена. Всички съвременни фотоапарати правят перспективни снимки, защото всички те се виждат от математическата точка в центъра на обектива.

За производството на оптични лещи е имало нужда от стъкларска промишленост. Прозорците са били нужни в Европа, но не в Китай и Япония. В поднебесната са развивали порцелана и то много успешно. Техните традиции са били подхванати от Европа, като прекрасен пример за това е делфтският порцелан. Всичко това бе изложено в моята книга от 2005 г. – „Тайните знания“, чието първо заглавие бе „Изгубеното знание“. Издателството реши, че „Тайни знания“ ще се продава по-добре и аз се съгласих.

И така, нека се върнем към абстракцията и към това, защо тя е нужна. Ако помислим сериозно, всички точки и линии на плоската повърхност са абстракции, защото те по определение не са истински. В Музея Орсе, музей на изкуството на XIX век, в началото на експозицията има само светлини и сенки, киароскуро /итал. език – светлосянка – бел.пр./, а в края – в залите със Сезан, Бонар, Ван Гог, Матис и Пикасо – всички сенки изчезват. Няма обяснение защо. Обаче огромно влияние върху това оказва запознанството на художниците от онова време с японската гравюра.

Ако се замислим, в японската традиционна живопис няма сенки и отражения. Мостовете на японските гравюри никога не се отразяват във водата, но ако снимаме такъв извит мост, непременно ще се появи отражение в кадъра с гладката вода. Защо така? Защото камерата не разбира какво гледа, тя просто фиксира. А художниците, гледали пейзажа, са виждали формата на моста, но са игнорирали неговите сенки и отражения. За тях сянката е била просто отсъствие на светлина, нищо важно.

Току що от МоМА /Музея за модерно изкуство в Ню Йорк – бел.пр./ ми изпратиха много красив каталог с рисунки на Сезан. Всички моливни рисунки на неголеми скулптури – негово дело, поразяват с техниката на владеене на светлосянката, но забелязах, че също във всички акварелни пейзажи, натюрморти и при черепите, той преднамерено премахва сенките. Тези работи са невероятно красиви. Сигурен съм, че аз съм единственият, който казва това, но вярвам, че наблюденията ми са верни.

Как всъщност изглежда светът? Не така, както на фотографиите. Камерата го вижда геометрично, а ние трябва да го виждаме психологически. Така че, как наистина изглежда той? Мисля, че ще трябва да го нарисувате. Светът е много красив, но хората са абсолютно безумни.

Сезан е наблюдавал света, намирал го е за прекрасен и е знаел, че фотографията не е много реалистична. Същото се отнася за Ван Гог.

А що се касае до абстракцията, мисля, че дойде неиният край. Тя изчерпа себе си, премахвайки сянката от европейското изкуство. Някога тя бе необходима – много критици говориха, че Пийт Мондриан е последният истински абстракционист. Може би в САЩ това изкуство живя малко по-дълго. Франк Стела, на своята изложба в Музея Уитни през 2015 – 2016 г., сякаш засегна този проблем. Той започна с няколко ивички, после ги разтегна насам-натам, създаде няколко релефа и също ги пораздвижи. В края на краищата се получиха скулптури от дим, направени с помощта на компютърно моделиране. Тази изложба много ме впечатли. Но това си е лично мое мнение.

Превод – И. Димитрова

Източник – https://www.theartnewspaper.ru/posts/20211115-kuwz/