Интервю на руския художник Никита Алексеев с британския скулптор и лауерат на премията „Търнър“ – Тони Краг. Неговата първа голяма изложба в Русия „Две сестри – вие, тежест и нежност – едно сте и двете“ премина още през 2005 г. 10 години по-късно негова ретроспектива бе посрещната от Ермитажа. Никита Алексеев поговори със скулптора за равновесието между традицията и иновацията, тежестта и лекотата на материята, както и за Манделштам и Мусолини.
Н. Алексеев: Названието на Вашата московска изложба е цитат от стихотворение на Осип Манделштам – „Две сестри – вие, тежест и нежност – едно сте и двете“. [1] Познавате ли този поет?
Т. Краг: Не, докато кураторът на изложбата – Екатерина Дягот – не предложи това название, мисля, че не бях чувал нищо за Манделштам. Но названието веднага ми хареса. Аз, разбира се, прочетох стихотворението, за да знам за какво иде реч. Доколкото мога да съдя по превода, това е великолепна поезия.
Н. Алексеев: За мен това название има определен смисъл, защото през 1993 г., в една московска галерия, имаше моя изложба със същото название. Естествено, аз го бях взел от същото стихотворение.
Т. Краг: Наистина ли? Това притеснява ли ви?
Н. Алексеев: Напротив, не виждам защо. Първо, аз не сравнявам вашата и моята изложби. Второ, според мен, хубавата поезия принадлежи на всички. Поне на тези, които могат да я четат. Освен това, смятам, че словосъчетанието „тежест и нежност“ превъзходно определя вашето творчество. А най-важното е, че това касае изкуството като цяло – все пак при него става дума за борбата между нещо материално и тежко с нещо леко, ефирно, нежно, почти неопределено. Става дума за тяхното противопоставяне или съзвучие. Вие какво мислите по въпроса?
[1] Преводът на стихотворението е на Кирил Кадийски – вж. https://www.kadiiski.com/
Осип Манделштам (1891-1938) е един от великите руски поети. Освен поет, той е прозаик, литературовед, критик, преводач и т.н. Манделштам е представител на т.нар. акмеизъм – поетично направление в Русия от началото на ХХ век.
Т. Краг: Ние живеем в свят, претъпкан с материални обекти. Никога в човешката история не ги е имало в такова изобилие и не са се размножавали така бързо. Затова мисля, че много хора днес не могат да живеят в този материален свят и се спасяват от него с помощта на всевъзможни теологии. А аз съм материалист. Аз съм скулптор и съм уверен, че скулпторът трябва да обича материала, с който работи, да е привързан към него. В този смисъл не разбирам така наречените out-of-studio artists, които нещо измислят, понякога даже без да правят скици, и обясняват на майсторите само с думи, как да пренесат идеята в материал. Разбира се, аз не всичко правя сам. В моето ателие във Вупертал работят повече от десет помощници – леяри, каменоделци, резбари и др. Но на първо място аз знам достатъчно добре, как да направя това, което ми е нужно. И на второ – внимателно следя процеса от началото до края. С помощниците ми работим заедно.
Разбира се, работата с материала не е само страст, но и интелектуално усилие. Ще се върна пак към моя материализъм. Аз вярвам, че любовта е материална, вярвам, че интелектът е материален феномен. Ние знаем, че светът е материален. Аз не искам да се вглъбявам в богословски и материални теми, само ще кажа, че моят космос е напълно материален. И в този космос за мен е много важно взаимодействието между, така да се каже, природния и направения човек, художествения. Защо се отдалечаваме толкова от материалната природа? Защото това е главното свойство на човешкия интелект? Или има някаква грешка? Аз съм уверен, че ние трябва много внимателно, уважително и нежно да се отнасяме към това, което ни заобикаля. Материалното наистина е нашата майка, самата дума „материя“ произлиза от гръцкото „матера“, майка. Без нея няма нищо. И ние не само сме длъжни да я обичаме, но и да бъдем отговорни къмнея. А вместо този естествен подход много хора започват да търсят някакви теологични обяснения, да вграждат етически критерии и да разсъждават за някоя висша инстанция и за неотвратимостта от наказание за лошите постъпки. Възможно е да няма никаква висша инстанция, възможно е да идваме от нищото и да си отиваме в нищото. И в този кратък промеждутък на нас лежи естествената отговорност за качеството, на това, което правим.
Н. Алексеев: Преди понятието „скулптура“ е било горе долу ясно. Сега то много се разми. Едва ли не, скулптура може да се нарече всичко материално и триизмерно – както минималистичните работи на Карл Андре, така и работите на „out-of-studio artists“, за които споменахте. Мисля, че този въпрос е уместно да се зададе именно на вас, тъй като вие блестящо умеете да работите с най-различни материали – метал, камък, стъкло, пластмаса.
Т. Краг: До края на ХІХ век скулпторите са разполагали с много малко материали, не повече от дузина. Цялата скулптура е била фигуративна и е обслужвала властта, църквата, големия бизнес. За сто години в областта на скулптурата стана фантастична положителна промяна. Тя започна да функционира по друг начин, стана по-демократична, въпреки че, като цяло си остава скъпо начинание. Просто защото изисква средства и често е трудоемка. Тя престана да бъде само фигуративна, а що се отнася до материалите, се появиха стотици нови, несъществували по-рано. Възникнаха небивали технологии, а освен това скулпторите започнаха да използват и стари материали, които по-рано никога не биха били използвани за художествени цели.
Още преди 100 години Марсел Дюшан показа, че всяко нещо може да се превърне в скулптура – велосипедно колело, писуар. Че целият веществен свят, създаден от хората, е един колосален натюрморт. Ние не можем да игнорираме този взрив, случил се миналия век, или да съжаляваме по този повод. Ние трябва да използваме неговите резултати и да приемаме правилните решения.
Н. Алексеев: Съгласен съм. Но вашите работи привличат с равновесието между традиция и иновация.
Т. Краг: Знаете ли, когато бях студент, много ми харесваха работите на Карл Андре, които са абсолютно далеч от традиционната фигуративна скулптура. Но освен това, мен ме очароваше миризмата натези дървени греди или усещането за невероятна тежест, което дават оловните пластини. А когато гледам работите на Деймиън Хърст или Маурицио Кателан… Знаете ли, да, това все още са актуални произведения и често са умело направени. Но по същество това е просто краят на дюшановата стратегия. Това е все същото пренасяне на нехудожествени обекти в света на изкуството. Това, което бе много интересно в началото на ХХ век, днес губи своя смисъл. Тази стратегия се оказа износена – просто вече не може да се гледа поредното BMW, вкарано в музей. Въпреки че, когато това бе направено от Анди Уорхол, бе чудесно. Става дума за нещо по-важно – прословутата акула на Хърст не е никаква акула, нито риба, а нещо вече стократно предъвкано, някакъв индустриален обект.
Н. Алексеев: Реквизит за трилър, направен в холивудска фабрика?
Т. Краг: Именно! Става дума не за една страшна акула, а за процеса на консервация, съхранение, за маркетинг и репродукция. Но дали ви харесва или не, за много хора това остава донякъде актуално и интересно. Въпреки че, в никакъв случай не е това, което искам да правя. За мен скулптурата се състои в друго. Знаете ли, да си скулптор е много рядка професия. Представете си колко всевъзможни материали всяка минута се използват на планетата за добиване на енергия, за строителство на пътища, за изготвяне на машини,уреди, мебели, дрехи, храна и прочее. И какъв процент от всичко това отива за създаване на скулптури?
Н. Алексеев: Мисля, че близък до безкрайно малкото число.
Т. Краг: Разбира се, и като цяло това е хубаво. Защото иначе нашият свят би бил замърсен с невероятно количество отвратителни скулптури. Но пред скулптора, комуто остават тези трохи, стои огромната отговорност за това, как той ще ги използва за неутилитарни цели. Нас ни погълна тоталната идея за полезността. Да, благодарение на вскякакви полезни неща на нас ни е топло, сити сме, някак си оцеляваме. Но огледайте се наоколо – и в Москва, и в Берлин, и в Шанхай, и в Лондон, и в Ню Йорк всичко е едно и също. Същите фенери, същите стени, столове и автомобили. Същите апартаменти с бели стени. И не само материалните предмети са индустриализирани, но и начинът, по който ги ползваме. Нашата реалност е форматирана почти на подсъзнателно, автоматично ниво. Всичко е подтискащо като в супермаркета. А скулптурата не е товар за супермаркета. Разбира се, всеки материален предмет има някакъв ментален балон около себе си, но при скулптурата, „опипана“ от очите на зрителя, този балон изглежда по-мощен и интересен. Повтарям – индустриалните предмети, в ключени в сферата на изкуствата, могат да бъдат много действени. Това много ярко показаха художници като Уорхол и Бойс, да не говорим за Дюшан. Има друг път, по-интересен за мен – да създавам скулптурния обект от нулата, опитвайки се да отгатна, какъв ще е неговият ментален балон. А в крайна сметка, както и да работите, остава …
Никита Алексеев: Тази празнота, която се намира между предмета и зрителя?
Т. Краг: Точно така! Защото именно там и се намира онзи речник, онзи език, който ни дава възможност да възприемаме изкуството. А и като цяло живота. Това е областта на свободата, защото честно казано, единственият достъпен за нас материал е нашият живот.
Н. Алексеев: Кои са вашите любими скулптори, повлияли на вас най-много? Във вашето творчество могат да се намерят много различни влияния, стигащи чак до Бернини.
Т. Краг: Италианските скулптори от епохата на барока наистина много ме интересуват. Что се касае до Бернини, не бих казал, че чак толкова ми харесва… Въпреки че, куриозните ментални балони, излизащи от неговите скулптури, много ме интригуват. В старата скулптура аз обичам, както навярно и повечето скулптори, античността, Микеланджело… От ХІХ век моят любим скулптор е Медардо Росо. Смятам, че съвременната скулптура започва именно от него. Той е създавал фантастична визуално-тактилна скулптура. От ХХ век обичам Бранкузи, Архипенко, Дюшан. И даже по-традиционни автори от средата на века като Мур, Джакомети, Марини, Манцу. След катастрофата на Втората световна война те са се опитвали да върнат на човечеството неговата чувственост и достойнство. Много силно ми повлияха художниците от кръга Arte Poverа – на тях им се получи да превръщат отпадъчните материали в скъпоценности. И аз се опитвах да се занимавам с това в младостта си – правих работи от счупено стъкло, парчета пластмаса, подбрани на брега на Рейн. Това бе до някъде поради моята бедност. Вече отдавна не работя с боклук.
Н. Алексеев: А защо във вашите работи постоянно възниква почти пряк цитат със знаменития „Непрекъснат профил на Мусолини“ на Ренато Бертели?
Т. Краг: Названието на този цикъл работи е „Locus“, на латински – „място“. Мен ме интересуваше онази точка, от която при завъртане започва да се развива скулптурата. Но по испански „loco“означава „луд“. Когато вие започвате да се въртите около някаква въображаема точка, рискувате да получите световъртеж, а и просто да изкукуригате. Мен ме интересуваше от чисто пространсвена, естетическа гледна точка, как геометрията приема по-сложни, биоморфни очертания по време на въртене. И така, при това въртене, започна да се образува някаква физиономия, напомняща Мусолини – доста неприятен господин. При това той започна да гримасничи, да се подсмихва, да се сбръчква.
Н. Алексеев: Трябва да призная, че вашите скулптури имат едно удивително качество. При цялата им изтънчена естетика и техника, те понякога изглеждат смешни.
Т. Краг: Да, карикатурни! Аз между другото, не се стремя към това – да се опитваш специално да разсмееш някого е безсмислено, нищо хубаво няма да излезе. Имам чувството, че някои мои скулптори откачат сами по себе си, живеят някакъв свой загадъчен живот. Като цяло всичко живее свой собствен живот. Идва, отминава, всичко тече. Ето, тази изложба я нямаше до вчера и след време пак няма да я има. Тази сграда сега я има – един ден ще се разпадне. Нас двамата ни е нямало, сега сме тук, а после ще изчезнем някъде.
Н. Алексеев: Вашите скулптури имат още едно интересно качество. Те са направени от тежки материали – големи са, но при това излъчват мила лекота. Не подтискат.
Т. Краг: Надявам се. Впрочем, радвам се, че на мен самия не ми се налага да ги местя от място на място!
Източник – https://artguide.com/
Превод – И. Димитрова
Източник на илюстрацията на К. Андре – http://contemporary-art-bg.blogspot.com/2007/08/carl-andre.html
Артигра(Д) 