Игор Шелковски: „Стараех се с минимум средства да изразя това, което искам“.

Скулпторът-нонконформист, художникът и издател на знаменитото руско нонконформистко списание „А – Я“, станал преди дни лауреат на първата Московска арт-премия, разказа в интервю за англоезичното списание „Russian Art Focus“ за своите творчески методи и отношението си към свободата

МАРИЯ САВОСТИЯНОВА

04.12.2020 г.

Игор Шелковски. Фотография: Олимпия Орлова

Игор Шелковски е важна фигура на руския нонконформизъм (неофициалното изобразително изкуство между 1950-те и 1980-те години в СССР – бел. прев.).  Скулптурите на И. Шелковски вече половин век все така са актуални и днес с еднакъв успех се вписват, както в контекста на западното, така и на съвременното руско изкуство.

Художникът е роден през 1937 г. в град Оренбург. Учи в Москва, в Училището на името на 1905 година (днес Московско академично художествено училище – бел. пр.). През 1976 г. се премества в Париж, където между 1979 г. и 1985 г. заедно с фотографа, дизайнер и колекционер Александър Сидоров, издава списанието „А – Я“ , посветено на съвременното неофициално изкуство, литературата и философията. Днес работи в двете си ателиета – близо до Париж и в Москва.

Корица на един от броевете на списание „А – Я“, 1970-те години; Фотогр.: isp-org.ru

Игор Шелквски е неделима част от почти всяка изложба на руски авангард от втората половина на ХХ век и началото на ХХІ в. През 2017 – 2018 г. бе показана негова ретроспектива в Държавната Третяковска галерия в Москва, а преди това – в един от най-престижните музеи на руската столица – Мултимедийния арт-музей. Съвсем наскоро скулпторът получи Московската арт-премия за своята пластична серия „Хора“ („Люди“), над която работи от началото на 2000-те години. Няколко негови скулптури, подарени от колекционерите Алина и Дмитрий Пински, са във вътрешния двор на Новата Третяковка на Кримски вал. А точно сега негови работи могат да се видят в московската галерия на Алина Пинска, в изложбата „Ясни контури“.


Игор Шелковски. «Юноша». 2005. Фотогр.: Alina Pinsky Gallery

Във филма, заснет от англоезичното списание „Russian Art Focus“, Игор Шелковски разказва за своите методи на работа, за любимите си художници, избора на материали и за това, какво да прави един художник с пълната свобода.

Метод на работа

Поради стремежа си за съвършенство аз повтарям една тема много пъти, с вариации. Ако ми се струва, че нещо не се е получило, то го променям, още веднъж и още веднъж.

Лошите работи не ги унищожавам, защото всичко е относително. После, след известно време, те изведнъж могат да се окажат напълно сполучливи.

Предпочитания в изкуството: Запад и Изток


Игор Шелковски. «Мрежа». 2018. Фотогр.: Alina Pinsky Gallery

Аз имам свои собствени предпочитания в изкуството, не обичам класическото изкуство. Рембранд съвсем не ми е любим художник. Аз обичам източното изкуство. Някога, в моята младост, бях очарован от китайските и японските художници. Моят любим автор е Хокусай, а от китайците – Ци Байши. Това са много простички работи, но те всички за изпълнени с някаква поезия, някакъв възторг и технически са много красиви. Ето, Ци Байши, рисува попови лъжички, плуващи в локва. Но това е толкова красиво, толкова емоционално, толкова просто изразено! И освен това, редом са изписани някакви стихове – на мен това много ми харесва. Или, например, „Гледки към планината Фуджи“ на Хокусай. Също по прост начин е изразено толкова много. Такова плодотворно изкуство!


Ци Байши – „Жаба“, 1956 г., стил „Гохуа“; вертикален свитък, хартия, туш и мастило, частна колекция; Фотогр.: ru.artsviewer.com

Западното изкуство като цяло ме разочарова – винаги е имало модни течения. Когато пристигнах в Париж, на мода бе концептуализмът. На цяла изложба в Гран пале, където участваха няколкостотин художника, нямаше нито една картина, нарисувана с бои. Само остроумни трикове и фотография. И фотографиите също с някакви текстове! Това на мен ми е чуждо. Аз обичам пластичните изкуства.

За определението за изкуство и за своето изкуство

Както е казвал Оскар Уайлд: „Художникът е този, който прави красиви неща“. Казал го е просто и ясно.

Изкуството е свободно. То не може да се определи. Струва ти се, че си направил ето такъв кръг и си намерил определение за него. А изкуството го прескача и се смее над теб.

Аз никога не съм се замислял над това, в какъв стил работя, как да нарека това с научна дума. Навярно съм имал такива работи, в които със се старал с минимум средства да изразя това, което искам.

Правя скулптура без предварителни рисунки и скици, защото това нищо не дава. Аз веднага правя конструкция от материал, след това я развивам, усложнявам. Довършвам я.

За материала

Игор Шелковски. „Бягащ човек“. 2019. Фотогр.: Alina Pinsky Gallery

Последно време преминах към класически материали: скулптура от метал, живопис върху платно, рисунка с молив на хартия. Нямам никакви технически иновации. От материалите обичам здравите. Иска ми се или не, през цялото време съм работил с дърво, а дървото е много ненадежден материал. Сега се опитвам да прехвърля всичко в метал. Но като цяло това са излишни тревоги, излишни пари. И в глина съм работил, но съвсем за малко. При мен не са се раждали никакви образи, които да се въплътят в глина.

Свобода и политика

Сега можеш да правиш всичко, което поискаш. Това вече е голямо постижение. В същото време, обаче, художниците са много дезориентирани заради тази пълна свобода. Виждам, че много художници не знаят какво да правят.

Аз имах една изложба в Музея на ГУЛАГ, където всички работи бяха свързани с тази тема (трудовите лагери за политзатворници – бел. прев.). А аз самият съм далеч от политиката, както и моите работи. Това някак не ми е от значение в работата, в творчеството. Както пише Чапек, в знак на протест си размърдах пръстите в ботуша. Художникът по принцип е аполитично същество. Той плюе на политиката. С това се сблъсках, когато правих списанието („А – Я“) и когато имах кореспонденция. Мен ме обвиниха, че политизирам изкуството, че то трябва да е свободно от политика. Така е, съгласен съм.

Когато живях в Париж, от време на време писах статии за списанието „Руска мисъл“ (престижно издание на руската емиграция във Франция– бел. прев.), и то политически. Спорих постоянно със Солженицин и Бродски. Но това го правех като пишещ човек и върху моето изкуство това не се отразяваше. Даже не съм мислил да правя работи на политически теми.

Превратностите на успеха

Аз нямам актуални работи, т.е. злободневни. Ако след 50 години някой се натъкне на моя работа и я хареса, това ми е достатъчно.

Винаги съм мислил, че ако изложбата на един художник има голям успех, в това има нещо подозрително. Успехът може да се създаде и изкуствено. Както например в Париж правиха руски изложби – сандвичи с хайвер, водка, сума народ, модно облечени дами, господа, а след това даденият художник изчезва някъде. Аз не мога да правя това, което не ми се удава. Аз правя това, което ми е свойствено, а другите художници ги гледам и им се възхищавам, или не съвсем.

Стил и въображение


Игор Шелковски. «Дом». 2008. Фотогр.: Alina Pinsky Gallery

Аз постоянно се променям, ето например, моите работи в ателието. Ще си помислиш, че в него са работили седем различни художника. Защото всички те са различни.

Ето там стои ваза с цветя. Имах идея да правя скулптури, които да са като прозрачни. От вазата там остава само рисунъкът. А вътрешното пространство е пусто, за въображението е – то може да го запълни.

Дали се промениха моите вкусове след Франция? Не, не са се променили, т.е. аз продължих да правя това, което бих правил и в Москва, ако не бях заминал.

Мащаб и монументалност


Игор Шелковски. «Град». 2020. Фотогр.: Alina Pinsky Gallery

Това е много важен принцип. Аз искам да видя всички тези скулптури увеличени. И колкото повече, толкова по-добре – колкото пететажен блок! Защо не? За да заработят с природата, пространството, някъде в полето или на ливадата.

Ето, например, американският скулптор Ричард Сера, който сега е моден в Европа. Той прави много големи скулптури, които въздействат на зрителя просто чрез своите размери. Под Париж, в едно имение, има голямо зелено поле, където стоят негови скулптури. Те сами по себе си , като пластика, са абсолютно безинтересни. Това са кибритени кутийки увилечени хиляди пъти. Едни ръждясали блокове, които стоят един зад друг. Но когато си сред тях – техните размери, тази ръждяксала повърхност, синьото небе, зелената поляна – това всичко прави впечатление. Всичко заедно въздейства като обект на изкуството.


Игор Шелковски. «Стоящ човек. Крачещ човек. Бягащ човек» пред Новата Третяковка в Москва, 2019. Фотогр.: Alina Pinsky Gallery

„Крачещите хора“, които сега са в Третяковката, са с височина 3 м. Това е хубаво, те бяха при мен (в ателието), но се опираха в тавана. Шегувах се, че това е моят таван (т.е. предел на творческите възможности – бел. прев.).

Моят любим паметник е този на Темирязев (голям руски биолог – бел. прев.). Той е направен на принципа на скулптурния монумент – много лаконичен и монументален. А всички съвременни паметници, «Растропович» или «Муслим Могомаев» (двата на Ал. Рукавишников — бел. авт.) – това не са скулптури. Това са човешки изображения – даже са направени връзките на обувките! Това е проблем на вкуса и разбирането на съвремието.

Паметник на големия руски учен-биолог Климент Темирязев, Москва (автор С. Меркуров, архитект Д. Осипов, 1923 г.); Фотог.: gidtravel.com

Паметник на големия руски виолончелист Михаил Растропович, Москва, фототгр.: Витали Рагулин

Пунктир и линия


Игор Шелковски. «Жена с дете». 1991. Фотогр.: Alina Pinsky Gallery

Аз някога четири години проработих като реставратор на древноруска живопис и там забелязах такова свойство на работата. Когато се правила голяма фреска, то художникът не могъл да рисува на големите пространства под купола. Това първоначално се е правило върху пода – на хартия се създавала рисунка, след това се пробивали точки, листът се налагал върху стената и се нанасял „припорох“ (рисунък с продупчени контури). В марля се насипвал стрит въглен и по тези линии се правил рисунъка. Когато сваляли хартията, тези точки оставали върху бялата замазана стена. Обикновено допълнително се драскало по свежата мазилка.

Аз използвах тази техника – да не правя непрекъсната линия, а да я представям като точки или пунктир. Такъв пунктир изисква големи усилия при неговото възприемане. Окото като че ли само съединява и пак превръща точките в непрекъсната линия. Окото се „държи“ по-активно в сравнение със случая на нормалния, непрекъснат рисунък.

Чистият цвят и цветната скулптура


Игор Шелковски. «Релефи». 2019. Фотогр.: Alina Pinsky Gallery

Сега мен най-вече ме интересува цветът – такъв ярък, мощен, в който може да се потъне, който няма отношение към реалността. А след това аз навярно пак ще премина към скулптурата. И там вече ще има други методи и задачи.

В моята скулптура практически няма цвят. Против цвета в пластиката съм, защото цветът разрушава обема. Ето, например, вие започвате да оцветявате и край – скулптурата се губи, цветовете или отиват на преден план, или на заден. Пластиката е монументална, когато е от един цвят – черен или бял. Или когато е зелена като бронз.

Аз обичам яркия цвят, чистия. В началото ние се увличахме по передвижниците (група руски художници, популяризиращи изобразителното изкуство в края на ХІХ век – бел. прев.). Много обичах Репин и Шишкин. Но там цветът е като в природата. Вижте колко е интересно – в Париж направиха изложба едновременно на Ван Гог и Миле. И като че ли същите пейзажи – поляни, храсти, дървета. Но при Миле всичко е сиво – сенките са сиви, дърветата – зелено-сиви. А при Ван Гог цветът е чист – ярко синьо небе, ярка, зелена трева, цветята – всичко ярко и живо.

Случаят с Бойс

Аз мисля, че много художници с времето ще престанат да бъдат интересни. Едно нещо е новото – когато те се проявяват с някакъв смел жест, който някак си предизвиква публиката. А друго нещо е, когато гледаш това за десети или двадесети път. Това всичко е безинтересно, скучно – сиво, без емоции. В това число и Йозеф Бойс. Имаше негова изложба на Гоголевския булевард (Москва – бел. прев.). Гледал съм негови работи в Париж много пъти – не ми се ще пак да ходя да гледам тези празни неща.

Бойс бе много добър оратор. Той много говореше и увличаше публиката. Веднъж имаше негова лекция в Париж, а при мен точно излезе брой на списанието „А – Я“, в който Вагрич Бахчанян (известенруски художникот арменски произход– бел. прев.) бе интервюирал Бойс. Аз отидох при него, той се здрависа с мен и каза: „Изпратете четири броя в моя институт.“ Симпатичен човек, но като художник – малко чешит. (…)

Превод от руски – И. Димитрова.

Статията се публикува със съкращения. Източник: http://www.theartnewspaper.ru/posts/8627

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s