Красавец в скъп автомобил или ботаник с маркови очила, трепетна дама или ефективен мениджър – как световната кинематография ни рисува експерта по изкуство

ЛЮДМИЛА ЛУНИНА

23 април 2020

„Как да откраднеш милион”. Реж. Уилям Уайлър, 1966

Питър О’Тул, който играе ролята на изкуствоведа-криминалист Саймън Дермот е толкова очарован от Никол Боне (Одри Хепбърн) – дъщеря на известен колекционер и едновременно автор на живописни фалшификати – че се решава на престъпни действия. Той започва да прави лъжливи експертни оценки, извършва кражба от държавен музей, при това с отегчаващи вината обсотятелства. Също така „влиза в състава на престъпна групировка” и скрива откраднатото от него в надеждно място. Саймън Дермот, вярно, прави всичко това абсолютно безкористно, без да получи за всичките операции нито стотинка.

Към момента на снимките 33-годишният Питър O’Тул има вече образа на безстрашен неукротим лидер, каквито са били неговите предходни герои – английският разузнавач Лорънс Арабски и крал Хенри ІІ. В поредната роля на човек, нарушаващ правилата, O’Тул е доста органичен. Освен това е безупречно облечен и кара най-стилната кола на всички времена – същата днес е в колекцията на MoMA – кабриолет Jaguar E. Такава е била традицията, според която всеки специалист по изкуство е богат и прилича на английско денди.

Филмът е наситен с фалшификати. Целият музей, откъдето по сюжет крадат „Венерата” на Челини, е изцяло измислен. Музейните интериори са построени в павилионите на киностудио „Boulogne“. Художникът на филма (Александър Траунър) поръчва на млади живописци интерпретации на известни картини (за 100 хил. долара) и така, начинаещите таланти получили възможност да „се изгаврят“ с класиците. Още 50 хиляди стрували рамките. Затова пък, скъпоценностите на героинята на Одри Хепбърн били истински, предоставени от фирмата „Картие“.

„Следствието се води от познавачи” – серия «Овчарче с краставица». Реж. Вячеслав Бровкин, 1979.

Образът на Муза Анатолиевна Боборикина, създаден от невероятната Лилия Толмачьова (1932–2013) – звезда на московския театър „Съвременник” – за дълго време хипнотизира съветската аудитория. Тя се превъплъщава в образа на идеалния изкуствовед – стилна и емоционална дама, тънко чувстваща прекрасното и абсолютно чужда на бита. „Ние се храним от безценен порцелан с позлатени вилици и лъжици, но какво ядем?! Сандвичи, консерви, безкрайните бъркани яйца!” – възкликва нейният съпруг.

Муза е жертва на професионалната самохипноза. От една страна, тя чувствително реагира на художественото качество на работите – било то живопис или малка пластика, от друга – благоговее пред марките. Работа на Фаберже[1] с печат, например, за нея е по-ценна от безименната (въпреки че по сценарий, и едното, и другото са фалшификати). Образът на Муза Боборикина се получава крехко-трагичен с ироничен подтекст.  

Но все пак трябва да се каже, че на мястото на Муза Анатолиевна би се объркал всеки. През 1970-те реалните (неизмислени) фалшификати са се правили на най-високо художествено ниво. Те са били щамповани от сребро в Балтийския завод, на стругове, произвеждали по-рано танкове. Фаберже даже не е мечтал за такава производствена база. Днес фалшификатите се съхраняват в Ермитажа и Кремльовските музеи, и се експонират наред с оригиналите (естествено, с честни подписи, т.е. фантазии на тема). В сюжета, стоящ в основата на «Овчарче с краставица», има две непреплитащи се линии – художествена и криминална. Между другото, за фалшификатите на Фаберже е имало истинско наказателно дело, по което е била осъдена голяма група хора, отишли в затвора за срок от четири до осем години. Мениджърът на този „проект“ – международният авантюрист Михаил Монастирски (1945 – 2007), се проявява през 1990-те и 2000-те години по различни начини, даже става депутат от парламента. В крайна сметка той загива при загадъчни обстоятелства в Швейцария.

---

[1] Карл Фаберже е знаменит бижутер, известен със своите „яйца на Фаберже“. Работи по поръчка на руските императори Александър ІІІ и Николай ІІ.

«Гамбит». Реж. Майкъл Хофман, 2012

Комедията на режисьора Майкъл Хофман не получава похвали от пресата, въпреки, че нейният сценарий е написан от братя Коен, а главната роля изиграва Колин Фърт.

Изкуствоведът Хари Дин – консултант по създаване на частни колекции и муден ботаник – е шампион по попадане в нелепи ситуации. Според сюжета, той толкова се отегчава от гивизелъците на своя клиент, медийния магнат Лайнъл Шабандара (убедително изигран от Алън Рикман), че разработва оригинален план – как да продаде на магната фалшиви „Бали сено” от Клод Моне. За помощник той взима хубавицата Камерън Диас. Разбира се, в хода на операцията целият план се проваля.

Въпреки че филмът не е шедьовър, в него има зрънце истина, във всеки случай що се отнася до живота на един изкуствовед. Забравете за скъпите коли и хотелите – да си арт-консултант днес е рискован и неблагодарен труд. Имате работа с покупки за милиони, а вие самите нерядко живеете на жълти стотинки, изловени от домашната касичка. Вашите клиенти са изпълнени с презрение към всички по-бедни от тях, и на първо място – към вас, а в крайна сметка се пазарят най-добре. Хубавата новина е, че в края на филма каръкът-глупак Хари Дин ще бъде отмъстен, при това по най-неочаквания начин.  

«Най-доброто предложение», реж. Джузепе Торнаторе (2013).

Завоювалата много награди драма на италианския режисьор Джузепе Торнаторе с несравнимия Джефри Ръш в ролята на експерта по класическо изкуство и глава на аукционна къща

Той прави оценка само с един поглед, хвърлен на предмета. Даже вървейки, Вирджил Олдман може да види в прашната дъска потрет от Петрус Кристус[1]. Неговото разумно избрано дистанциране от обществото позволява да си съхрани образа на безгрешно божество, да иска и получава за своя занаят и знания достоен хонорар. Вирджил Олдман (в изпълнение на Ръш) е пример за всички изкуствоведи, които не искат да се превърнат в обслужващ персонал на богатите колекционери. Но няма мъдрост без глупост: експертът се оказва излъган от своите най-близки помощници, влюбва се в „подхвърлено” от тях момиче, като на края се лишава от своята изключителна колекция от женски портрети.

Именно с арт-колекцията, обаче, създателите на филма са се поизложили. Те представят като част от нея „Портрета на Жана Самари” на Ренуар от Пушкинския музей, „Форнарина” на Рафаел от Музея за изящни изкуства в Руан, „Жена в прозореца” на Данте Габриел Росети от Музея на изкуствата „Фог“ в Кембридж, т.е. такива неща, които е невъзможно да се окажат в частни колекции. Авторите на филма, обаче, не ги е домързяло да нарисуват наново купения на аукциона портрет на момиче в матроски костюм, уж принадлежащ на големия руски пейзажист Янски. Въпреки че, за него са се оттласнали от „Портрет на сина ми Кирил” (1920) на Борис Григориев.

Но най-голямо съмнение предизвиква сюжетът – когато опитният аукционист, човек, виждащ хората като на рентген, великият манипулатор и повелител на хората, изведнъж попада в паяжината на дребни мошеници и се подлъгва от прелестите на една кокона. Ако беше млада интелектуална актриса с ярка индивидуалност, като например Сирша Ронан – да, но Силвия Хукс не е убедителна.

«Кадифен трион». Режисьор Дан Гилрой. 2019.

Треперете зрителки – този път арт-критикът е изигран от харизматичния, привлекателен и наистина добър актьор – Джейк Джилънхол. Премиерата на филма бе през 2019 г. на фестивала „Сънданс“, което е основателна причина лентата да се види. Действието се развива в днешно време, в Лос Анджелис, където умира един безизвестен художник, оставяйки след себе си хиляди странни картини – непрофесионални, но със силна енергетика. Върху това наследство, като котки върху рибки в аквариум, се нахвърлят арт-дилъри, маркетолози и консултанти от всички видове. Суета около съвременното изкуство – сблъсък на амбиции, преплитане на приятелство, ненавист и секс – такава е атмосферата в малкия свят, където всички са едновременно партньори, конкуренти, съперници и любовници. Цялата тази пъстра картина се е получила така, че не можеш да се откъснеш от екрана. Изкуството на неизвестния художник, обаче, се оказва със загадка. То започва да носи на всички участници в арт-пазара нещастия и смърт.

Арт-критикът Морф Вандеволт (Джилънхол) изглежда  много симпатичен. Той е сноб, бисексуален е, също е евтин перфекционист (понякога), критикуващ всичко – от картини до обзавеждането в квартирата на приятелката си и оранжевия гроб, в който погребват негов познат галерист: „Този гроб на разпродажба ли е купен? Не можаха ли да изберат по-тъмен? И какво – ще прекара в него цяла вечност?“ В същото време, обаче, Морф Вандеволт е надежден приятел и партньор, искрено обича изкуството, неуморно ходи по изложби и е прекрасно облечен – в стила „новата бедност“, с маркови очила „Том Форд“.

Историята на починалия гениален художник, чиито картини притежават магически ефект, не е измислена. Нейн прототип е Хенри Даргер (Henry Darger, 1892–1973). 16-годишният Даргер избягва от детския дом, в който пораства и където го смятат за слабоумен, и се урежда на работа като огняр в католическата болница на Чикаго. Там той прекарва цели 50 години. Чак след неговата смърт се изяснява, че през цялото време Даргер е съчинявал книга за възпитанието на децата-робове против робовладелците. В книгата има повече от 15 хил. страници и над 100 рисунки. Днес цените на Даргеровите творби надвишават 500 хил. долара.

Арт-критикът Морф Вандеволт също има свой прототип – американския изкуствовед Джери Залц (Jerry Saltz, 1951) – анализатор в сп. „Ню Йорк“, лауреат на премията „Пулицър“ за 2018 г. Той е автор на няколко книги, водещ на шоуто „Произведение на изкуството – следващият велик художник“ (Work of Art: The Next Great Artist (2010–2011) ). Залц също е гостуващ преподавател на Йелския и Колумбийския университети, носител на три почетни докторски степени.

Успоредно на критическите си статии, той превъзходно се изявява публично – майстор е на лекции за изкуство в стил „стенд-ъп“ и шампион по самокритикуване. Залц е уверен, че арт-критиците почти не влияят на кариерата на художника, въпреки че, списанието „Арт ревю“ го нарежда сред стоте най-влиятелни хора в света на изкуството. Залц активно ползва Фейсбук, където има 90 хил. последователи, като няколко пъти е бил критикуван за неуважителни постове.

Статията се публикува със съкращения. Източник – http://www.theartnewspaper.ru/posts/8038/

Превод от руски – И. Димитрова

---

[1] Петрус Кристус (нидерл. Petrus Christus) — фламандски художник, работил в Брюге (днешна Белгия) заедно с Ян ван Ейк.